Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Двамата се качваха бавно в опит да намалят до минимум шума от придвижването си и се промъкваха пипнешком нагоре по стъпалата. Пръстите на Клеър докоснаха нещо влажно на перилата и тя спря и ги помириса. Нямаше съмнение, че е кръв. Беше долавяла бакърения й мирис повече пъти, отколкото си спомняше, но това не улесняваше нещата.

Наш също спря, обърна се и я погледна. Лицето й беше забулено в сенки.

Клеър му показа пръста си и на един дъх прошепна:

— Кръв.

Той погледна ръката си, избърса кръвта в панталона си и продължи нагоре.

Дланите на Клеър започнаха да се потят и пистолетът натежа в ръката й.

На площадката те откриха коридор, който се разклоняваше наляво и надясно, а пред тях имаше баня. Наш влезе вътре приведен и насочил пистолета си и потвърди, че там няма никого.

Клеър притисна гръб към стената и насочи оръжието си към коридора, докато той излезе и се върна на площадката.

Малка редица светлодиоди, вградени в перваза, осветяваше коридора и двамата видяха три затворени врати вляво и двойни врати в дъното на коридора вдясно. На стените бяха окачени семейни снимки с различна форма и големина. Клеър предположи, че двойните врати водят в спалнята, а другите са стаи за гости и стаята на Карнеги.

— Накъде? — попита шепнешком тя.

— Спалнята — отговори Наш и тръгна.

Портър спря малко преди площадката на третия етаж. Тясното пространство с размери метър и осемдесет на метър и двайсет беше отрупано с прах и изхвърлени опаковки от сандвичи. Стените бяха боядисани в лимоненозелено.

Той чу глас.

Стиснал бейзболната бухалка в ръката си, Портър изкачи последните няколко стъпала и обходи с лъча на фенерчето сгъстяващия се мрак.

— Умори ли се вече, Сам?

Гласът беше последван от статично пращене и после настъпи тишина.

— Къде си, Бишъп? — попита той. Гласът му прозвуча по-силно, отколкото се надяваше, и думите отекнаха в бетона.

— Знам, че не си във форма, но я стига. Виждал съм старици с проходилки, които изкачват един етаж по-бързо от теб.

— Да ти го начукам.

— Може би гимнастиката ще ти се отрази добре и ще изгориш малко тлъстини. — Пращене.

Портър забеляза радиопредавателя, когато стигна до площадката. Малка черна "Моторола" с гумирана антена, подпряна в основата на следващия ред стъпала.

Бишъп заговори отново и малкият червен светодиоден екран запулсира с гласа му:

— Какво ще кажеш за едно стихче, за да мине по-бързо времето? Готов ли си за това, Сам?

Портър взе предавателя, от който пак се разнесе гласът на Бишъп:

— Гуси, гуси Гъсоко, накъде да вървя? По стълбите нагоре-надолу и при моята жена ще се прибера. Старец, който не си казваше молитвите, видях. За левия крак го хванах и по стълбите го метнах. Питал ли си се някога за какво е това детско стихче, Сам? Малко е мрачно за деца, но пак им го казваме. Майка ми обичаше да ми го повтаря всеки път, когато се качвахме или слизахме по стълби.

Портър натисна бутона на предавателя и доближи микрофона до устните си.

— Идвам за теб, шибан откаченяк.

— Сам! — възкликна Бишъп. — Ти най-после успя. Тревожех се за теб.

— Къде си, Бишъп?

— Наблизо съм, Сам. Исках да те изчакам. Ти си умният в твоята малка група нещастници. Наложи се малко придумване, но ти схвана. Много се гордея с теб.

— Намерих очите. Жива ли е Емъри?

Бишъп въздъхна.

— Много съжалявам, че нямах време да ги опаковам за теб. Опасявах се, че може да ги намери някой плъх, преди ти да дойдеш тук, и да избяга с вкусна закуска в устата. Нямаше какво повече да направя, но се радвам, че ти дойде пръв.

Портър осъзна, че трябваше да покрие с нещо очите. Не му мина през ума, че може да има плъхове.

— Къде си?

Бишъп се изкикоти.

— О, боя се, че трябва да извървиш още доста път. Изкачването с онази рана сигурно не е лесно. Наистина съжалявам за това. Надявам се, че не съм те ранил много сериозно, но се наложи да импровизирам. Ти и твоите приятели ме принудихте да действам на момента. — Той млъкна за секунда и после добави: — По-добре побързай, Сам. Не ни остава много време. Ранен или не, очакват те много стъпала.

Портър отново започна да се изкачва. Стоенето неподвижен, дори за толкова малко време, скова крака му. Той принуди мускулите си да реагират и стисна зъби, когато изпита болка. С всяка стъпка имаше чувството, че ножът отново се забива в бедрото му и разрязва мускула и тлъстините.