Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Госпожа Картър се намръщи.

— Не трябва да говориш такива неща.

Майка ми се приближи до мен, хвана брадичката ми и вдигна главата ми.

— Кога за последен път взе лекарствата си?

— Аз… не знам.

— Не знам, не знам, не знам — имитира ме майка ми с напевен глас. — Искам да изтичаш до езерото и да донесеш ключовете от мястото, където ги е скрила госпожа Картър. Мислиш ли, че ще можеш да го направиш?

Кимнах.

— Да, мамо.

— Не ме наричай така. Знаеш, че мразя да ми викаш така.

— Съжалявам, майко.

— Хайде, върви. Трябва да побързаме и да заминем, преди да довтасат приятелите на този човек. — Тя кимна към трупа на господин Непознат

Минах покрай господин Смит и госпожа Картър и тръгнах. Когато погледнах през рамо, майка ми отключваше белезниците на госпожа Картър. Те издрънчаха на пода и госпожа Картър разтри китките си.

Двете си прошепнаха нещо, като ме гледаха. Господин Смит преместваше трупа на татко.

Без да пророня нито дума повече, аз хукнах по тясната пътека, която водеше към гората.

Портър взе макетния нож от шофьора на таксито и го пусна в джоба си.

— Как се казваш?

— Маркъс. Маркъс Инграм.

— Имаш ли пистолет, Маркъс?

Клоз извиси глас, който се разнесе от телефона, въпреки че не беше включен на високоговорител.

— Няма да влизаш там, Сам. Изчакай подкрепленията. Преди малко те наръгаха с нож, забрави ли? Дори не трябва да си на крака, точка по въпроса. Клеър ще те застреля, ако опиташ.

— Имаш ли пистолет, Марк? — повтори Портър.

Шофьорът на таксито поклати глава.

— Не обичам оръжията, но имам това. — Той бръкна под шофьорската седалка и извади малка бейзболна бухалка с надпис "Чикаго Къбс", щампован с разноцветни букви на дръжката. — Купих си я през 2008-а, когато играха с "Доджърс" за дивизията. Загубиха, но тази палавница ми помогна да се отърва от няколко крадци и хулигани. Това не е една от онези евтини сувенирни бухалки. Направена е от северен бял ясен. Няма да се счупи.

— Портър? Говорих с диспечера. Колите са тръгнали. Стой там и не прави нищо.

Портър взе бухалката и премери тежестта й на дланта си. Не беше тежка.

— Ами фенерче?

Маркъс кимна.

— Да. — Той протегна ръка в колата и извади малко LED фенерче. — Малко е, но ярко. — Шофьорът го даде на Портър.

— Клоз? Ще те държа на линия, докогато мога, но ще сложа телефона в джоба си, за да използвам и двете си ръце. Не вдигай шум. Ако той е там, не искам да ме чуе, че идвам.

Бишъп знаеше, че Портър ще дойде. Портър беше сигурен в това. Човекът, който по-рано се казваше Уотсън, беше оставил спретната малка следа от трохи и не само знаеше, че Портър идва, но и го чакаше.

— Той иска да отида сам, Клоз. Ако момичето е живо и е там, единственият ни шанс да стигнем до нея е аз да отида сам, така както иска Бишъп — каза Портър.

Клоз въздъхна.

— Той ще те убие. Разбираш го, нали?

— Можеше да ме убие досега. Бишъп иска да видя всичко до края.

— За да те убие — отвърна Клоз. — Това е последното му действие и той иска да играеш роля. Това е единствената причина да те държи жив. Щом завесата се спусне и ти изиграеш ролята си, с теб е свършено. Изчакай навън подкрепленията. Ще дойдат след по-малко от десет минути. Влезеш ли сам, все едно извършваш самоубийство.

Не беше необходимо Портър да се замисля дори за момент. Без Хедър в живота му той и без това нямаше за какво да живее.

— Кажи им да търсят Маркъс. Той ще стои отпред и ще чака екипа на специалните части. Ще им покаже къде съм отишъл.

И после, преди Клоз да има време да отговори, Портър пусна мобилния телефон в джоба си и се отправи към "Уест Белмонт" 314, с фенерчето в едната ръка и малката бейзболна бухалка в другата.

Езерото беше странно неподвижно, когато се приближих. Имаше само леки вълнички, създадени от патица, която лениво се носеше по повърхността близо до средата. Тичах по целия път и едва не се строполих на брега. Дишах тежко и затруднено. Надявах се, че бягането ще проясни съзнанието ми и ще ми помогне да забравя онова, което бях видял преди малко и което се беше случило, но веднага щом затворех очи, виждах как куршумът пронизва баща ми. Виждах как майка ми гледа и стои неподвижно като мен, докато убиват баща ми. Наведох се и сложих ръце на коленете си, докато силите ми се възвърнаха, а после огледах брега, търсейки котката.