Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Той може да е още там — каза Клеър и извади пистолета си.

— С Портър бяхме тук вчера. Талбът има съпруга и дъщеря и най-малко една прислужница тук, вероятно повече.

Клеър се обади на диспечера, затвори и поклати глава.

— Колите са потеглили, но са попаднали в задръстване в натоварения час. Ще дойдат най-малко след десет-петнайсет минути. Екипът на Еспиноза е в апартамента на Бишъп.

Наш тръгна към входа на къщата.

— Пази ми гърба.

Клеър кимна мрачно. Не можеха да чакат. Ако Бишъп все още беше вътре, не се знаеше какво може да направи на това семейство. Смъртта на двамата полицаи падаше право върху главите на тяхната работна група. Изобщо не й пукаше за Талбът, но Клеър нямаше намерение да позволи да се случи нещо с него или със семейството му, ако можеше да го предотврати. Нито пък на Наш.

Те стигнаха до вратата.

Наш се подпря на рамката и изви врат, за да погледне вътре. След момент той поклати глава.

— Щорите са спуснати — прошепна.

Клеър кимна и допря пръст до устните си.

Наш бутна вратата. Пантите изскърцаха.

Уличните лампи светнаха и Клеър се зарадва на светлината, но после видя сянката си, удължена на пода, както и тази на Наш до нея. Той сигурно също я забеляза, защото веднага се дръпна зад ъгъла и се скри в тъмното преддверие. Клеър го последва и очите й претърсиха мрака за признаци на живот.

От коридора се чу приглушено стенание.

Наш бързо се вмъкна вътре, насочил пистолета си надолу и напред. Ясно си спомняше разположението, защото без усилие заобиколи масичката в коридора. Клеър сигурно щеше да се блъсне в нея. Светлината отвън сякаш спираше на прага и не искаше да влезе вътре.

Двамата стигнаха до голяма отворена площ и нещо като библиотека или стая за отдих. В каменната камина пращеше и догаряше огън. Ъгловата масичка беше разбита на трески, оградени от счупени стъкла — остатъци от кристална гарафа или може би ваза. Диванът беше преобърнат на една страна. В средата на килима лежеше просната жена.

Наш огледа стаята и после приклекна до нея. Клеър предположи, че жената е икономката, съдейки по униформата й. Тя насочи пистолета си към коридора.

Ръцете и краката на жената бяха завързани с телефонен кабел и устата й беше запушена. Очите й се стрелкаха бързо в сумрака и тя се втренчи в двамата детективи. Наш й направи знак да мълчи и след това извади кърпата от устата й. Жената се закашля и очите й се напълниха със сълзи.

— Той още ли е тук? — тихо попита Наш.

— Трябваше да гръмна онзи шибаняк преди двайсетина минути — каза господин Смит, който стоеше на прага с пушката в здравата си ръка.

— Защо не го направи? — попита майка ми.

— Не бях сигурен какво да сторя със съпруга ти. Не трябваше да става така.

— Понякога се налага да импровизираш — каза тя. — Дай да видя ръката ти.

Господин Смит тръгна към нея. Госпожа Картър неочаквано зашлеви майка ми с две ръце, все още оковани с белезници, и едва не я събори на пода.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — злобно изсъска майка ми. Устните й кървяха.

— Можеше да сложиш край на това преди няколко дни. Знаеш ли какво ми направи той с плъха? Можеше да ме убие!

Господин Смит протегна ръце и издърпа господин Непознат в къщата, към вратата на мазето.

— Престанете да се карате. Нямаме време. Бригс повика подкрепления, докато идвахме насам.

Безжизненото тяло на татко все още лежеше на пода.

Аз не бях помръднал.

Не бях в състояние да помръдна.

Госпожа Картър бавно се приближи до мен и прокара пръсти през косата ми.

— Добре ли си?

Кимнах. Главата ми беше замаяна и мислите ми бяха объркани. Извадих снимките от джоба си и й ги подадох.

— Тези са ваши.

Тя взе снимките и бавно ги разгледа. Лицето й се изчерви.

— Къде ги намери?

— На масата в кухнята ви тази сутрин. Някой ги беше оставил там.

Господин Смит се изкикоти.

— Бригс ги остави. Извратено копеле. Намери ги в готварска книга върху хладилника и ги сложи там.

Чух стенание и осъзнах, че идва от мен. Мрачно ридание дълбоко в гърлото ми.

— Казах ви, че момчето не е добре. Не е наред с главата, никога не е било — каза майка ми. Очите й бяха студени и тъмни. Това не беше майката, от която се нуждаех в момента. Това беше другата майка. Тя не виждаше труповете на пода. Гледаше през тях, сякаш изобщо не бяха там.