Джей Баркер - Четвъртата маймуна

От нея бяха останали само козина и кости. Малкото месо, което бях забелязал при последното си посещение, беше оглозгано. Върху трупа не пълзеше дори мравка. Предположих, че са се преместили върху по-големи и по-хубави неща. В гората постоянно умираше нещо и се раждаше нов живот

Побутнах котката с носа на обувката си, очаквайки да изпълзи бръмбар или някое друго скитащо същество; но не изскочи нищо.

Майка ми беше казала да бързам.

Коленичих, бутнах настрана котката и започнах да разкопавам пръстта под крехкия й труп. Долових лека миризма, смесица от лук и изгнил спанак, и се опитах да не мисля за разтопената тлъстина и вкиснатите телесни сокове, които вероятно се бяха просмукали в почвата, докато котката се е разлагала. Опитах се изобщо да не мисля за такива неща, защото ми се гадеше, и знаейки, че трупът на господин Картър лежи на дъното на езерото до мен, не можех да оставя купчинка повърнато на брега, което да намерят властите, ако случайно открият мястото му на вечен покой.

На петнайсетина сантиметра дълбочина пръстите ми докоснаха найлоново пликче с цип. Извадих го и изтръсках пръстта.

Вътре беше ножът ми.

Нямаше ключове от депозитна кутия.

Само моят сгъваем джобен нож "Рейнджър", нищо друго.

В стомаха ми започна да нараства буца, болезнен юмрук, който стисна вътрешностите ми.

Грабнах плика и тръгнах обратно към къщата. Чух гласовете, преди да прекося гората и да се върна в нашия двор. Мъжки гласове.

На алеята ни бяха спрели два бели микробуса. На вратите и на двата пишеше "Предприемаческа дейност Талбът" с яркочервени букви. Близо до вратата на нашата къща стояха трима мъже.

Плимутът беше изчезнал.

Майка ми и госпожа Картър бяха заминали с господин Смит. Бях сигурен в това.

Бях сам.

"Уест Белмонт" 314 имаше остъклена фасада и въпреки че повечето прозорци бяха заковани с шперплат, голямата въртяща се врата беше оставена непокрита. Портър я бутна, очаквайки, че ще е заключена, но вратата се завъртя около оста си. Той погледна Маркъс за последен път и влезе вътре. Звуците и миризмите на града бързо се изпариха, заменени от абсолютна тишина и мирис на голи, небоядисани стени. Портър излезе от въртящата се врата и се озова във фоайето на сградата.

Първата му мисъл беше, че няма начин това място да отвори врати до пролетта. Стените бяха от гол бетон и стоманени рамки шейсет сантиметра на метър и двайсет, разпръснати произволно. В последния етап на строителството сигурно щяха да бъдат затворени и да образуват стени и прозорци, но в момента пространството не съдържаше нищо друго освен изчислен хаос. Подът беше осеян с десетки стъпки, отправящи се във всички посоки. От уличните лампи проникваше светлина през големите прозорци зад гърба му и озаряваше помещението, но видимостта бързо намаляваше заедно със залязващото слънце.

Портър приклекна и огледа стъпките. Запали фенерчето и обходи с лъча пода, бавно и равномерно като морски фар, който се плъзга по залив. Всички стъпки, изглежда, бяха оставени от ботуши, с едно изключение. Портър се изправи и тръгна, като се наведе, за да вижда по-добре. Официални мъжки обувки. До тях имаше диря в прахоляка, сякаш беше влачено нещо.

Той проследи стъпките и дирята до задния западен, ъгъл на фоайето и стигна до редица асансьори, общо шест, наредени на задната стена. Портър натисна бутона, но не се случи нищо. Всъщност не очакваше, че ще работят. Електричеството, изглежда, беше прекъснато. Стоманените врати бяха запечатани с червено тиксо и имаше бележка "Опасност! Забранено за автомобили!"

Дирята в праха продължаваше покрай асансьорите и по-нататък във фоайето наляво. Портър зави зад ъгъла и се озова пред врата. Предположи, че е на аварийно стълбище. Върху избелялата зелена боя с яркочервени букви бяха написани думите: "Не виждай зло" На пода в краката му имаше две човешки очи, които се бяха втренчили в него с изнервящо спокойствие.

— Миранда, той още ли е в къщата? — повтори Наш, този път по-твърдо.

Очите на икономката бяха зачервени. Тя изплака тихо, поклати глава, повдигна рамене и после бързо кимна.

— Не знам — отговори жената. — Не видях къде отиде.

— Колко време мина, откакто го видя за последен път?