Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Дай ми да говоря с нея. Дължиш ми поне това. Искам да се уверя, че тя още е жива.

Отговори му статично пращене, а после от малкия високоговорител отекна гласът на Бишъп:

— Опасявам се, че в момента Емъри не е на разположение.

Детективът зави зад ъгъла на площадката на четвъртия етаж и продължи да върви. Белите му дробове пламтяха.

— Е, приключи ли? — попита Бишъп.

— Какво да приключа?

— Знаеш какво.

— Шибаното ти дневниче ли?

— Не ми се подигравай, Сам. Никога не ми се присмивай. Подигравката също е зло, което не обичам.

Портър избърса потта от челото си с ръкава на хирургичните дрехи.

— Майка ти се е подиграла с теб накрая. Хареса ли ти?

— Тогава си прочел всичко.

— Да, прочетох го.

— Майка ми беше зла вещица, която заслужаваше онова, което й се случи — каза Бишъп.

— Струва ми се, че майка ти е била страхотна курва. Въртяла е всички на малкия си пръст. Знойните мацки винаги са откачени.

— Разбирам какво се опитваш да направиш и няма да проработи, затова веднага престани с хапливите подмятания — отвърна Бишъп.

— И какво, не се ли върнаха? Там ли те оставиха?

От предавателя се разнесе щракане, сякаш Бишъп бързо натискаше бутона за говорене, като нервен тик.

— Спомняш ли си кибрита? Изгорих къщата до основи и хората на Талбът се изпържиха вътре. Реших да използвам бензина, който господата Непознат и Смит изляха. От пожарната извикаха социалните служби и ме закараха в нещо, наречено Рехабилитационен център за деца, лишени от родителски грижи. Прекарах там две седмици, а после ме предадоха на първото ми приемно семейство. Никой не подозираше, че аз съм запалил пожара. Не ми е известно дали майка ми се е върнала за мен.

— Изглежда, тя се е отпратила към залеза с онази жена Картър и не е искала да влачи със себе си досадния си син в тяхната фантазия по подобие на "Телма и Луиз". Никога не са възнамерявали да те вземат с тях.

— Бях по-добре без тях.

— В приемни семейства? Може би си прав. Ако поне, половината от това, което си написал, наистина се е случило, израснал си в едно много шибано в главите семейство.

— Езикът, Сам. Внимавай какво говориш.

— Да, вярно. Не говори зло. Съжалявам. Няма да ми е приятно да наруша едно от свещените правила на баща ти.

Петият етаж.

— Майка ти е искала баща ти да умре в онзи ден, планирала е смъртта му. Била е приключила с него. Коя се чукаше с русокосия тип? Майка ти или госпожа Картър? Или и двете? По дяволите, бас ловя, че той е праскал и двете, докато ти си играел с пишлето си на ъгъла.

— Мери си приказките, Сам.

— Майната ти, Бишъп. "По дяволите" не е мръсна дума.

Бишъп въздъхна.

— Ругатните са признак на слабоумие, а аз знам, че ти изобщо не си слабоумен. Обзалагам се, че вече си измислил план как да отмъстиш на човека, който застреля съпругата ти. Как му беше името? Камбъл? Излезе от участъка спокоен и незлобив, но аз видях, че в очите ти горят гняв и омраза.

— Не всички търсим отмъщение.

Бишъп се изхили.

— Ако те заключа с него в една стая и те уверя, че няма да има последици, каквото и да направиш, няма ли да го нараниш? Няма ли да му пуснеш куршум между очите? Няма ли да извадиш нож и да го изкормиш от врата до слабините и да гледаш как кръвта му изтича, докато умре? Не се заблуждавай, Сам. Всички го имаме в себе си.

— Но не го правим.

— Някои го правят и благодарение на тях светът е по-добро място.

Портър се изсмя.

— Може би ако ти не беше такъв сополив, хленчещ малък дрисльо, майка ти нямаше да избяга без теб. Може би тримата щяха да те включат в плана си. Щеше да си създадеш живот с новия си баща и двете си майки и онова, което те са криели в депозитната кутия.

Бишъп се изкикоти тихо.

— Обзалагам се, че приятелите ти от Петдесет и първи участък смятат да оставят отключена вратата на килията на Камбъл тази нощ и да те пуснат вътре през задния вход, за да си побъбриш с него. Ако сутринта го намерят обесен на гредите, ще му пука ли на някого? Никой не пролива сълза за загубата на такива отрепки.

Ти го заслужаваш, нали така? Заради онова, което той ти причини.

— Какво беше истинското име на русокосия?

Бишъп не отговори веднага, но после гласът му се разнесе от високоговорителя, придружен от статично пращене:

— Франклин Кърби.

— Майка ти и госпожа Картър са планирали да избягат с Франклин Кърби от самото начало.

— Да.

— Баща ти не е бил част от плана.

Бишъп не каза нищо.

— Откъде майка ти и госпожа Картър са познавали Кърби? — Портър вече говореше каквото му хрумне. Изобщо не му пукаше за Кърби, нито за семейство Картър или за родителите на Бишъп, но знаеше, че докато поддържа разговора, Бишъп няма да нарани Емъри. Портър не искаше той да я наранява още повече.