Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Да го пусна ли?

— Не! Недей! — Портър се втурна към него.

Бишъп вдигна ръката си с ножа и го насочи към детектива.

— Спри! Не се приближавай!

Портър застана неподвижно.

Кръвта на Талбът капеше от върха на острието и се стичаше по ръката му. Столът беше на не повече от метър и половина от шахтата, спускаща се единайсет етажа надолу плюс сутерените. Портър се опита да пресметне височината, но съзнанието му беше замъглено. Трийсет метра? Трийсет и седем? Не беше сигурен. Всъщност нямаше значение. Беше достатъчно високо.

— За Емъри разбирам, но защо искаш да защитиш този боклук? Скоро ще видиш файловете, Сам. Сигурен съм, че Клеър и момчетата вече са ги намерили. Този човек има пръст във всяка мръсна сделка, която се е осъществявала в града от трийсет години. Всички убийства и корупцията, които ти живееш, за да предотвратиш, той живее, за да ги създава. Колко души са умрели заради него? Колко още ще умрат, за да може Талбът да пълни джобовете си?

Отвън се чу равномерното тракане на перки на приближаващ се хеликоптер, който се снишаваше над покрива. Бишъп също го чу и бързо стрелна очи към тавана и после отново към Портър.

— Струва ми се, че приятелите ти вече пристигнаха.

— Те идват от покрива, а специалните части сигурно вече изкачват стълбите. Времето ти изтича, Бишъп. Играта свърши. — Зрението на Портър се замъгли за секунда и краката му се огънаха. Той положи усилия да остане прав.

— Дръпни се от Талбът и падни на колене.

Бишъп бавно завъртя стола в кръг.

— Този свят ще бъде по-добро място без него, не мислиш ли? Това би искал татко.

— По какъв начин е свързан партньорът на Кърби? — попита Портър, за да отвлече вниманието му. — Мъжът, който е застрелял баща ти.

— Какво?

— Кърби е планирал да избяга с майка ти и онази госпожа Картър, но другият мъж? Онзи, когото ти наричаш господин Непознат? — На Портър му беше трудно да стои прав. Тялото му натежа. Доспа му се. Трябваше обаче да кара Бишъп да говори, достатъчно дълго, докато дойдат подкрепленията. Достатъчно дълго…

— Името му беше Фелтън Бригс. Работеше за нашия приятел тук — отвърна Бишъп и отново завъртя стола с Талбът. — Мисля, че беше специалист по охраната. Попитах Арти за него, но той не пожела да ми отговори, само бръщолевеше за очите си. "Не виждам! Не виждам!" Дрън-дрън. Накрая се наложи да го накарам да млъкне. Трябваше да видиш това.

— Замесен ли беше Бригс?

— Докато не застреля баща ми, той вероятно беше единственият невинен човек в дома ни в онзи ден. Само си вършеше работата. Нямаше представа, че Кърби е замесен и със сигурност не знаеше, че Кърби смята да го убие.

Тялото на Талбът рязко потрепери на стола и главата му се отпусна назад. Пръстите му се разпериха в странна форма, сякаш всеки мускул в тялото му започна да се гърчи конвулсивно.

— Той изпада в шок. Трябва да ми позволиш да го закарам в болница — каза Портър.

Бишъп се усмихна.

— Приятелите ти ще дойдат скоро. Но се тревожа за теб. Добре ли си? Изглеждаш ужасно блед, Сам.

Портър не беше добре. Виждаше двоен образа на Бишъп и ръцете му бяха вцепенени. Искаше да протегне ръка, да вземе бейзболната бухалка, да се нахвърли върху Бишъп, да го пребие до безсъзнание и да превърне главата му в купчина кървава пихтия, но в момента трябваше да се съсредоточи да стои на краката си и да не припадне.

— Какво е новото име на госпожа Картър?

Лицето на Бишъп засия.

— А, да! В цялото вълнение за малко да забравя. Благодаря ти, че ми напомни, Сам.

Талбът се беше отпуснал неподвижно. Портър не можеше да разбере дали той диша.

— Майка ми смени името си на Емили Джерард — продължи Бишъп. — Отне ми няколко години, докато го науча. За жалост мисля, че тази самоличност престана да съществува или пък тя е измислила как да живее анонимно. Опитах се да я издиря, но името така и не се появи. Никакви данни за кредитни карти или за продажби на земи, нищо. Мисля, че никога не го е използвала. Госпожа Картър обаче използва новата си самоличност. Дори не се опитва да се скрие. Името сигурно ти е познато. Чувал си го през последните няколко дни. Госпожа Картър се прекръсти на Катрина Конърс.

Мозъкът на Портър беше замъглен. Все още можеше да разсъждава, но мислите му се движеха бавно, тежки като меласа. Той позна името, знаеше го, но не се сещаше на кого е. И после…

— Майката на Емъри?

Лицето на Бишъп се разтегли в широко ухилване. Той завъртя като пумпал стола с Талбът.

— Ти ме помоли да събера информация за нея в командния център и аз отчаяно исках да ти кажа какво вече знам, но така нямаше да е забавно.