Пол Кристофер - Златото на Кортес

В 13:55 Макс Кеслер завърши обяда си, плати, остави подходящ бакшиш и закрачи надолу по Кадис Алий към улица „M“. Точно в 14:00 един черен „Линкълн Таунскар“ се плъзна надолу по улица „M“, намали и спря до бордюра точно пред него. Кеслер отвори задната врата, влезе в колата и се отпусна на задната седалка.

— Място номер три — каза и автомобилът потегли.

Място номер три беше градинска пейка на алеята пред Националния музей по естествена история и точно срещу замъка от червени тухли на Смитсониън. За да се стигне до там, се изискваха сложни маневри по плетеницата от еднопосочни улици във Вашингтон. Колата го остави пред музея на Медисън Драйв Сайд. Кеслер пресече улицата и зави по широката чакълеста алея. Както обикновено, тревата на алеята беше на петна, кафеникава от немара и изгоряла от твърде много слънце, кучешка урина и изпражнения, да не говорим за боклуците. Това не беше изненадващо в света след 11.IX., в който контейнерите за боклук представляваха потенциална цел на мургавите чалмосани терористи и затова отдавна бяха махнати.

Той погледна нагоре по алеята към Капитолия. Всъщност това беше мястото, където можеха да бъдат намерени истинските терористи. В Конгреса и Сената. Кеслер го наричаше „тероризмът на алчността и глупостта“. Той се усмихна. Разполагаше с досиета за всеки от тях и беше изкарал добри пари от народните избраници като клиенти, докато продаваше тайните на единия заради любопитството на другия.

Кеслер седна на посочената пейка, скръсти малките си ръце в скута и зачака. Пет минути по-късно кандидат-клиентът му седна на пейката до него. Той беше едър мъж с широки рамене, добре облечен в ушит по поръчка костюм, който му придаваше вид на адвокат или банкер. Имаше силен тен, а кестенявата му коса беше изпъстрена с по-светли кичури от слънцето. Очите му бяха сини и корави.

— Какво знаеш за Анхел Гусман? — попита мъжът с коравите очи.

— Доста неща — отговори Кеслер, който си беше направил домашното.

— Разкажи.

— Мексикански военен главатар. По линия на баща си е незаконен внук на д-р Арнулфо Ариас, трикратния президент на Панама. От страна на майка си е внук на някаква курва от Мексико Сити. Смятат го за напълно луд. Колекционира отрязаните полови органи на своите врагове, както войниците във Виетнам събираха уши. Той е последният от големите трафиканти на кокаин като Пабло Ескобар. Иска да използва всичките си пари и сили, за да направи от Юкатан самостоятелна държава. Смята, че като го постигне, ще може да предизвика нова мексиканска революция. Всеобщото мнение е, че иска да стане крал. — Макс Кеслер спря да говори.

— Това ли е? — попита мъжът до него. — Толкова бих могъл да извадя от Уикипедията.

— Със сигурност не е само това — отговори Кеслер. — Досието на сеньор Гусман е голямо и много подробно. Сексуалните навици, странната загриженост за червата, неговият страх от ескалатори. Частните му радиокодове. Имената на ключовите хора в неговата организация в Мексико и на други места, местоположението на главната му квартира в джунглите на Куинтана Роо.

— Божичко, нима знаеш всичко това?

— И много повече — кимна Кеслер.

— Как мога да получа тази информация?

— Като ми платиш много пари.

— Колко?

— Двеста и петдесет хиляди долара — отговори хладнокръвно Кеслер.

— Не е ли малко множко, а?

— Можеш да си го позволиш.

— Това няма значение, парите са си много.

— Тогава не ги плащай.

— Баща ти беше нацист, нали?

— Триста хиляди долара — измърмори Кеслер.

— Добре. Кога мога да получа досието?

— Веднага щом получа парите.

— Половината, когато получа досието, а другата, когато го прочета.

— Не ставай глупав — възрази Кеслер. — Цялата сума, когато ти дам досието. На хартиен носител, микрофиш или микрофилм. Ако предпочиташ — качено на флашпамет. За мен е безразлично.

Скенерът беше една от малобройните отстъпки на Кеслер пред технологиите на двайсет и първото столетие, и то главно в името на лесното пренасяне.

— Ти се майтапиш — възкликна мъжът. — Очакваш да ти платя толкова пари за нещо, което не съм видял?

— Нищо не очаквам — отговори Кеслер, който вече се беше изправил. — И никога не се шегувам. Питай баща си. Триста и петдесет хиляди долара.

— Каза триста хиляди.

— Не ми хареса тона ти — обясни Кеслер. — Звънни ми, когато вземеш решение. — Той хвърли поглед към часовника си. Колата щеше да го чака пред музея след минута или две. Обърна гръб на пейката и тръгна надолу по алеята. Един ротвайлер на каишка беше приклекнал на тревата и в момента се облекчаваше мощно като някакъв Гаргантюа. Собственичката на кучето, красива млада жена с пола на цветя и тениска, гледаше като горд родител, а на ръката й беше нахлузено прозрачно найлоново пликче. Кеслер се запита дали е забелязала, че на километри наоколо няма нито едно кошче за боклук.