Пол Кристофер - Златото на Кортес

Макс наследи повече от пари и езикови умения от своя баща. Получи от него и натрапчивата нужда да каталогизира и подрежда всяка страна от своя живот. Другото му наследство беше по-малко ефимерно от споменатите: синът получи и досиетата на своя баща, Кутията с чудесата, както ги наричаше старият Кеслер.

В кутиите, които всъщност бяха петстотин, се съхраняваха по хиляда каталожни картички с размери шест на десет сантиметра. На всяка от тях имаше чисто изписани на машина сто и петдесет кодирани думи, обобщаващи едно от частните досиета на Райнхард Гелен за операции и агенти от Владивосток до Москва и от Ленинград до Одеса.

В началото тяхното предназначение беше само да служат за резерв, в случай че произшествие или пожар унищожи оригиналите, накрая обаче тези фишове се оказаха билетът за измъкване от ужасите, които настъпиха с края на войната. Личните копия от архива на Гелен изпълваха три големи камиона, когато неговата организация избяга в Мизбах. Кеслер, който доста преди Гелен схвана, че Хитлерова Германия ще рухне, потърси услугите на хората от въздушното разузнаване на „Луфтвафе“ и уреди заснемането на архива с филмова камера в руините на една от фотолабораториите на УФА в Берлин. Неговите половин милион фишове бяха изнесени тайно от Германия в три големи кутии за филми, които лесно можеха да се поберат в един-единствен куфар. Като използва заснетите от баща си картички, Макс създаде своя собствена система. В огромното противоатомно скривалище, което Джак Кенеди тайно бе изградил в мазето на къщата на улица „N“, Макс Кеслер добави към наследените фишове и свои собствени. През първите десет години той удвои броя на бащините си досиета, а през следващите десет ги учетвори.

Дори след появата на компютрите нищо в личния свят на Макс Кеслер не се промени. Всяка картичка се пишеше на една яка пишеща машина „Ай Би Ем Екзекютив“, а след използването им лентите се изгаряха една по една в камината на жилището. През 1990 г. Макс си купи въртящ се микрофилмов фотоапарат „Кодак“ и го монтира в мазето. След това започва бавно, но сигурно да прехвърля фишовете на филми, точно както баща му преди години.

От този момент поддържаше на фишове само картичките от последните пет години, а остатъка архивира. Шифърът, който Макс Кеслер използваше, за да изписва информацията на фишовете, не се съхраняваше в къщата. Отделните чекмеджета с фишове, подредени в мазето, бяха заключени и свързани с алармена система. Същото се отнасяше до мястото, където Макс съхраняваше микрофилмираните картички, които пазеше в огнеупорен сейф, също свързан с алармената система. Входът към бомбоубежището беше маскиран, заключен и оборудван с алармена система.

Като допълнителен елемент от тази резултатна система Макс микрофилмираше всеки чек, получаван от клиенти, като неизменно ги осребряваше в различни банки в няколко различни щата, които непрекъснато сменяше. По-късно прехвърляше парите в Швейцария, която продължаваше да смята за най-дискретна, въпреки скорошните й затруднения със сметките на загиналите в Холокоста. От 1945, годината, когато Макс се беше родил, той и неговият баща споделяха една и съща сметка в „Баер & Сие“, Женева, без никакви затруднения или недискретност. Неговият баща работеше пряко с Йозеф Баер, а Макс — със сина му Фриц.

Доверието беше анатема за Макс Кеслер. В източния и западния край на къщата имаше един-единствен тавански прозорец, а предните и задни прозорци на къщата бяха покрити с поляризиращо фолио. Тесният път отзад завършваше в оградата, а всички монтирани камери бяха инфрачервени. Всеки ден Макс проверяваше къщата за бръмбари, беше монтирал още шест допълнителни цифрови камери за наблюдение отвън и никога не му беше минавало през ум да използва мобилен телефон или джобен компютър. Някога един от неговите преподаватели в Джорджтаунския университет беше коментирал неговия спретнат дребен почерк с един свой колега като работа на „антисоциален и обсесивно-компулсивен лудит“. Повечето негови състуденти го смитаха за особняк и се държаха настрана.

Днес Макс Кеслер обядваше в „Лиополдс“, малък кафе-ресторант в тясната Кадис Алий, малък пешеходен пасаж на крачки от улица „M“. Пред него стоеше обичайният му обяд — миди в бяло вино с картофи в билков сос, които щяха да бъдат последвани от „Негърче“ — шоколадов мус с лешников сладолед. Щеше да ги полее с немско кафе със сметана и чашка черешовка. Това беше единственото време, когато пиеше нещо алкохолно.