Пол Кристофер: Златото на Кортес

Той стигна до товарната зона пред музея точно в мига, когато линкълнът наближи. Качи се отзад в колата и даде нарежданията си на шофьора.

— Вкъщи, моля.

Мъжът кимна и плавно се отдалечи от бордюра. Кеслер се облегна на кожената седалка и затвори очи. Хубав обяд и интересна среща. Тя потвърждаваше един от любимите принципи на неговия баща, когато ставаше дума за събиране на разузнавателна информация: понякога задаваните въпроси са много по-полезни от отговорите. Защо Харисън Ноубъл, дилетантът собственик на „Ноубъл Венчърс“, компания за издирване на съкровища, и син на милиардера производител на лекарства, Джеймс Джонас Ноубъл, ще иска информация за някакъв мексикански главорез и търговец на наркотици, чието седалище е в дивата юкатанска джунгла? И защо точно сега?

Аркади Томас Крус, капитанът на корабчето, стоеше на румпела на вонящия стар рибарски кораб и пафкаше цигара. Зад него няколкото светлинки в селото, които използваше като навигационен ориентир, започваха бавно да избледняват в далечния край на залива. Той поправи малко курса, усещайки неохотния отговор на руля на движението на румпела. Корабът беше кубинското изпълнение на класическия „Кор Саундър“, който плава по едноименното езеро в Северна Каролина, с ниски гладки бордове, грациозно извити към широкия нос. Кърмата бе нежно извита, за да се избегнат острите ръбове, които биха могли да скъсат мрежите. В носовата част имаше проста кабина, подслонила миниатюрен камбуз, две койки и място за управление в случай на лошо време с нещо като остъклена кутия с люк, откъдето щурманът можеше да гледа. Дължината на корабчето беше десет метра. То имаше стара ръждясала плочка с регистрация от провинция Гуантанамо на носа. Името „Панда“ беше грубо изписано с черни букви на кърмата. Това определено не беше обичайният команден пост на Аркади Томас Крус.

Аркади беше мелез с тъмното, опалено от слънцето, почти индианско лице на своя баща и високите скули и яркосините очи на майка си — рускиня. Родителите му се бяха срещнали в Русия, където баща му беше следвал в Първия ленинградски медицински институт, а майка му работела като лекар в Адмиралтейската корабостроителница, която съществува от времето на царете. Аркади беше прекарал ранните си години в Ленинград, като се връщаше веднъж годишно в Куба със своя баща, затова никога не беше изпитвал усещане за принадлежност.

Говореше добре испански, но не като местен, а студът на мястото, където се беше родил, някак преливаше в неговата самоличност, правейки го плах и затворен. През 1984 г. той завърши Нахимовското военноморско училище, а през 1986 г. и Висшето флотско училище за подводничари. Изкара първата част на своята кариера в служба на подводниците, известни на Запад като „Жулиета“ и „Фокстрот“. След смъртта на майка си през 1992 г. се върна в Куба заедно със своя баща. От 1993 г. до тяхното изваждане от употреба той командваше четирите подводници „Фокстрот“ на кубинската флота. През 2000 г. тази флота се сви до една действаща подводница, която от време на време патрулираше по крайбрежието, а през 2004 и тя бе обявена за бракувана, макар да се носят слухове, че е потънала някъде в Наветрения проток между Източна Куба и Западно Хаити и всички моряци са загинали.

По време на престоя си в СССР Аркади сключи кратък и без значение брак с жена на име Марина Гелфриел, която работеше като младши уредник в Ермитажа, но понеже той прекарваше по-голямата част от времето в бази като „Видяево“ на 360 километра северно от Мурманск отвъд Полярния кръг, още от самото начало бракът бе обречен на леден неуспех. Слава богу, не се бяха родили деца.

Аркади Томас погледна към носа на около миля напред. Там растеше гъста джунгла и макар да беше толкова навътре във водата, той усети вонята й като горещата пара, която се вдига от врящата супа. Усмихна се, когато усети потта под мишниците си и струйките, които се стичаха по гръбнака му, защото все още си спомняше студа на Колския полуостров — мястото, което някога беше смятал за свой дом. Той приведе глава и запали поредната „Популар“. Стисна цигарата със зъби срещу вятъра и завъртя румпела още няколко отметки, за да заобиколи носа и да вкара корабчето в следващия залив.

Сега на около половин миля пред него се издигаше прояжданият от ръждата корпус на кораб — неприятно разтърсваща геометрия на фона на хаотично преплетената и опръскана с цветове джунгла. Останките лежаха на около двеста метра от неравния пуст бряг с кърмата към брега и пречупен на две при потъването корпус. Носовата част бе откъсната и потънала в по-дълбоките води пред плитчините, където сега лежаха останките на кърмата.