Пол Кристофер - Златото на Кортес

Той завърза корабчето и се изкачи по мръсните стълби на пристана. Спря се, за да запали поредната „Популар“, и после тръгна към лебедката, където стоеше Рамирес и гледаше как вкарват дебелите сиви торпеда през предния люк.

— Рико, как върви работата?

— Горе-долу добре. Никой не ни предупреди. Не трябваше да излизаме поне още две седмици.

— Не се оплаквай. Трябва да направим един извънреден курс.

— Много добре. Значи ще трябва да слушам писукането на сонарите на АУАКС-ите и бреговата охрана в лодка, пропита с вонята на петдесет човека, за които има две бани и три тоалетни. — Той замълча и се замисли за миг, след това поклати глава. — Две тоалетни, защото предната отново не отмива.

Аркади Томас се засмя.

— Въведи дажби на тоалетна хартия за Пайо. Сержантът непрекъснато запушва клозета.

Истината обаче беше, че „Бабалу“ вече беше стар, наближаваше трийсет и на първо място, никога не е бил предназначен за кръстосване из тропиците. Беше съд за студените води и бързо остаряваше.

— Кога можем да потеглим? — попита Аркади, докато хвърляше фаса на цигарата в плискащата се в пристана мазна вода.

— Кажи го три часа — отговори Рамирес. — Веднага щом се стъмни. Тогава приливът ще бъде най-висок и ще е достатъчно тъмно.

— Тъмнината вече не е прикритие — възрази Аркади. — Пускат онези безпилотни самолети, които летят насам-натам като комари с инфрачервени очи. Веднага щом минем рифа, искам да вкараш лодката под вода.

— Да, адмирале.

— Дръжки адмирал — усмихна се Аркади Томас на стария си приятел.

— Кажи ми отново защо се носим по М1-11 в мъглата, за да посетим някакъв богословски колеж в Кеймбридж? — подхвърли Били, докато се взираше с присвити очи през предното стъкло на реното „Лагуна“, което бяха наели на Хийтроу. — Става дума за францискански монах, покръстен швейцарски евреин, който бил приятел с някакъв продавач на пишещи машини през Втората световна война. Или нещо такова, нали?

— Не е бил продавач на пишещи машини. Казва се Оливети. Произвеждал е пишещи машини. Милиони пишещи машини.

— Обаче францисканският монах е бил покръстен евреин, нали? И същевременно шпионин.

— Ти май ме поднасяш — отвърна Фин.

— Ужасен съм от теб — отговори Били Пилгрим. — За непроницателния поглед ти си само привлекателна жена на двайсет и няколко с приятен характер и хубава усмивка, докато всъщност си бомба, която тиктака до следващата си експлозия. Изглежда твоят живот е една безкрайна игра на зайци и ловци. Ала човек никога не е сигурен кой е заекът и кой ловецът.

— Но не съм скучна. Това трябва да ми признаеш — каза тя и му се усмихна.

— Скучна? О, не, точно обратното. Ти си много вълнуваща. В един момент стрелят по нас в центъра на Лондон, а в друг се бием срещу малайски пирати рамо до рамо със съвременен Робинзон Крузо, обсебен от сиренето.

— Нарочно го казваш така, че да прозвучи шантаво — възрази Фин. — Но всъщност не беше толкова странно.

— О, не — иронично кимна Бил. — Просто още един ден в канцеларията на нашата Фиона. — Той присви очи. — Какво пише на табелата?

— А-1134 — отговори Фин.

— По дяволите — изръмжа той и завъртя волана надясно. Голямото рено веднага реагира и се стрелна към следващия изход от магистралата. Те заплуваха по мъгливите и доста тесни улички на Кеймбридж. Групички студенти изскачаха от мъглата като призрачни, бързо прелитащи прилепи в своите академични тоги. От време на време се разминаваха с по някоя кола, чиито фарове проблясваха жълти като очите на изненадан в полет бухал.

— Мястото изглежда пусто — подхвърли Фин. — Никакви хора, никакви коли. Прилича на призрачен град.

— Средата на юни е — възрази Били. — Край на семестъра. Всички се прибират вкъщи за ваканцията, с изключение на натегачите.

— Натегачите?

— Подмазвачите, които са предложили да свършат някаква работа на своите професори.

— Точно както в Калъмбъс, Охайо — подхвърли Фин с усмивка.

— По дяволите, госпожице Райън, обзалагам се, че и ти си била натегач.

— Никога. Ако не бях на разкопки с родителите ми, работех в „Майки Ди“ като останалите ми приятели и се черпех в събота вечер.

— Фиона Райън като лошо момиче. Трудно ми е да си го представя. — Той отново се вторачи през предното стъкло. — Мамка му — измърмори отново.

— Намира се на улица, която се нарича Ридли Хол Роуд — каза Фин, докато гледаше надолу в картата на Кеймбридж в „Синия гид“.

Те стигнаха до края на Фен Коузуей и завиха надясно.