Пол Кристофер - Златото на Кортес

— Оттатък Мартин Лейн.

— Това не е далеч от стария „Гранта Пъб“ — подхвърли Били. — Хубав овчарски пай, ако добре си спомням студентските си години.

— Мислех, че си завършил в Оксфорд.

— Да, но имах приятелка в Кеймбридж.

— Какво стана с нея?

— За съжаление не можеше да понася лодки. Омъжи се за някакъв лекар и се пресели в Нова Зеландия. Предполагам, че е предпочела да бъде съпруга на богат гинеколог, а не обедняла херцогиня.

— Завий там — нареди Фин и посочи наляво. Показа се улица, където талазите мъгла се бяха вкопчили в клоните на елшите по тротоарите.

— А сега надясно — каза тя след няколко секунди. И тогава се озоваха на Ридли Хол Роуд.

— Трудно мога да нарека това улица. Дълга е само една пресечка — възмути се Били, докато спираше до бордюра. От лявата им страна се издигаше покрита с шисти сграда, чиито тухлени стени, зидани през годините, бяха в различни цветове — от тъмночервено до бледожълто. Викториански прозорци, прозорци от средата на миналия век и модерни стъклопакети.

— Това трябва да е Ридли Хол — отбеляза Фин.

— Което значи, че онова пък е резиденцията на нашия тайнствен францисканец — отговори Били, като кимна надясно. — Поплар Котидж.

— Не виждам никакви тополи 7 7 Poplar на англ. означава топола. — Б.пр. — каза Фиона, докато се навеждаше, за да погледне през прозореца на Били. — Освен това не бих нарекла това хижа.

Къщата срещу Ридли Хол беше голяма и имаше леко опушен вид с половин дузина стрехи и почти толкова комини, които стърчаха от всички ъгли. Сградата беше на два етажа и половина, с мазилка в тютюнев цвят. Прозорците бяха високи и с арки, затулени с нещо, което приличаше на тежки драпирани завеси. Беше от местата, обитавани от представителите на висшите класи в историите на Шерлок Холмс или от църковните отци със съмнителен вид в романите на Агата Кристи. Сякаш за да смекчи мрачното излъчване на сградата, предната градина представляваше пожар от цветове, защото навсякъде растяха цветя.

Бил и Фин слязоха от колата и тръгнаха по пътеката, застлана с плочи. Голямата дъбова порта с арка висеше на огромни ковани железни панти, а чукчето й имаше форма на лъвска глава. Под него беше завинтена износена на вид медна табелка с надпис „Брат Лука Пачиоли“.

— Не ми звучи кой знае колко еврейски — отбеляза Били.

След миг вратата се отвори широко и един възрастен мъж в плетена вълнена жилетка и кадифени панталони ги загледа през яркозелените стъкла на очила за четене. Имаше дълга снежнобяла коса и грижливо поддържана брадичка а ла Ван Дайк. Приличаше на дядо Коледа, подложен на диета за идващото лято. Изглеждаше на осемдесетина години, но още беше в доста добра форма. В едната си ръка стискаше стара лула от бриар.

— Мартин Керцнер? — попита Фин.

Очите на мъжа се уголемиха.

— Невероятно — каза той. — Не са ме наричали така от войната.

— Матю Пенер от Лозана ви праща поздрави. Аз се казвам Фин Райън. А това е моят съдружник Били Пилгрим.

— Брат Матю. Мили боже, а аз смятах, че отдавна е умрял.

— Каза ни, че можете да ни отговорите на някои въпроси за брат Бартоломѐ де лас Казас и Ордена на черните рицари.

— Зная — отговори възрастният мъж, — че брат Бартоломѐ е отдавна в гроба, и нямам съмнение, че се върти весело там, но рицарите са съвсем друга работа. — Той направи крачка назад. — Влезте, а аз ще направя чай с малко бисквити и ако искате, ще ви разкажа всичко.

Вътрешността на къщата имаше излъчването на интериор в роман от Агата Кристи — също като външния й вид. Коридорът беше тъмен, с дървена ламперия до височината на раменете, а върху стената над нея имаше цветни шарки, които бяха напълно избелели и почти не се различаваха. Веднага вляво се намираше трапезария с еркерен прозорец. Вдясно бяха кухнята и килерът. По-нататък следваше тъмно извито стълбище, по което се отиваше на втория етаж. След него бяха разположени още две стаи: отляво всекидневната, а отдясно библиотеката. И двете помещения имаха камини, в които горяха малки огньове, а прозорците им гледаха към дълга тясна градина, в която бяха оформени 5–6 цветни лехи. В нея се издигаха няколко огромни дъбови дървета, които изглеждаха на по няколко столетия.

Мъглата бе започнала да се разнася и вече можеха да се видят ивици синьо небе. Три от четирите стени на библиотеката бяха покрити с лавици за книги, които направо преливаха. Върху всяка водоравна повърхност имаше книги и вестници, включително и на пода. Срещу прозореца стоеше старо писалище с множество белези по плота, на което бяха струпани купища листа подобно на снежни лавини. Фин веднага се почувства у дома. Кабинетът на нейния баща до голяма степен беше изглеждал също така. Пред писалището бяха разположени две кожени кресла. Без да се церемони, възрастният мъж бутна на пода купищата листа и книги, които бяха струпани на тях, и покани с жест Фин и Били да се настанят.