Пол Кристофер - Златото на Кортес

Аркади Томас Крус знаеше много добре историята на съда. Това беше моторният кораб „Атлантик Чемпиън“, известен в по-късните си години и като „Анджела Харисън“, построен от заваръчната корабостроителница в Куре, Япония, през 1954 г. за „Нешънъл Булк Кериърс“. В годината на създаването си корабът беше най-големият танкер, порещ океаните. Някога дължината му беше 260 метра, а ширината 38. Издълженият навигационен мостик бе висок колкото четириетажна сграда, а отзад лежеше по-ниският салон на горната палуба. За щастие през 1974 година, когато потъна, бе на буксир на път за скраповите пристанища в Испания и не беше разлял товара си на брега на Голфо де ла Гуаканаябо. Панамската фирма, която по това време бе собственик на танкера, не направи опит да извади кораба заради затрудненията, които щеше да има с кубинското правителство. След като местните предприемачи бяха свалили всичко ценно от него, той ръждясва там в продължение на едно десетилетие, като постепенно се превърна в част от пейзажа, невидим за всички, освен за несвикнали очи.

С монотонно боботене „Панда“ навлизаше в издигащата се над нея сянка на големия танкер и Аркади Томас вдъхна миризмата на желязо и олющена боя, която се беше пекла цял ден на безмилостно горещото слънце. Той се ухили. Вътрешността на корпуса трябва да е била пещ през по-голямата част от деня, като едва сега бе започнала да се охлажда до приемливи температури. Привилегиите на званието. Той завъртя румпела няколко градуса и изчезна зад наветрената страна на танкера. Огромната стена от ръждясваща стомана сега се издигаше между него и възможните погледи откъм брега. На около двайсетина метра напред видя зеещия отвор в борда на кораба, завъртя румпела още няколко градуса и насочи корабчето през зейналата дупка в корпуса на стария танкер.

По някаква едва ли не идиотска ирония идеята беше дошла от един филм за Джеймс Бонд. Заснет през 1977 г., три години след потъването на моторния кораб „Анджела Харисън“ пред крайбрежието на Баракоа, сюжетът на филма се въртеше около супертанкер, който поглъща подводници. Очевидно идеята, че супертанкерът може да отвори носовата си част и да глътне няколко ядрени подводници, беше научна фантастика. Обаче хрумването, че една корабна развалина може да се превърне в замаскирана действаща база за руско-кубинска подводница от клас „Фокстрот“ не беше. В средата на 80-те години, когато в съветските каси още имаше пари, корпусът на стария танкер бе изтърбушен и преоборудван като изходна база за тайни подводни патрули. След рухването на Съветския съюз и началото на онова, което Кастро евфемистично наричаше „тежки времена“, едва ли имаше нужда от кубинска флота, да не говорим за четири скъпи за поддържане и използване образци на вече старомоден клас дизелови подводници. Обаче имаше причина да запазят една от тях: корпус B-510 на Адмиралтейската корабостроителница, пуснат на вода на 20 октомври 1983 г. и предаден на Кубинския революционен военноморски флот на следващата година през февруари. Причината беше също толкова налудничава като сюжета на филма за Джеймс Бонд „Шпионинът, който ме обичаше“.

От 1972 г. военноморският флот на САЩ заедно с ЦРУ и Американската телефонна и телеграфна компания подслушваха съветските телефонни кабели в Охотско и Баренцово море, използвайки индукционни устройства, които се обслужваха редовно като пощенски маршрут. В продължение на десетилетие американците подслушваха тайните комуникации между съветските военноморски бази и техните началници в Москва. Най-после, към края на 1982 г., руснаците откриха така наречените „подслушвателни кошове“, в които намериха множество части с надпис „Произведено в САЩ“. Макар подслушвателните уреди да бяха открити, операцията продължава да се смята за един от най-големите разузнавателни успехи през Студената война. В непреодолимата си арогантност американците никога не си бяха помисляли, че може да им се случи същото. Арогантността им не беше съвсем безпочвена. Повечето тайни военни и разузнавателни комуникации извън САЩ се извършваха чрез пренос на шифровани сигнали със сателити още от времето на „Телстар“ и най-ранните телекомуникационни сателити в началото на 60-те години. Само на едно място това не беше така — Хавана.

Секцията за Съединените щати в швейцарското посолство знаеше много добре, че огромният Център за разузнаване на сигнали в Лурд точно от другата страна на летището може да улови и проследи всеки сателитен разговор с континента. Затова деветте силно кодирани високоскоростни линии за пренос на данни, излизащи от посолството, използваха оригиналния кабел на кубинския клон на АТК, който вървеше от хаванското пристанище към Кий Уест и излизаше на повърхността в един бетонов тръбопровод между Форт Закари Тейлър Парк и Уайтхед Спит. Кабелът, положен през 1921 г., беше и продължава да е единствената телефонна връзка с пряко избиране между двете страни. Връщането на жеста беше нормално и кубинското разузнаване подслушваше трафика от 1986 г., като B-510 трябваше да обслужва оборудването.