Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— Не — казвам аз.

Но веднага си спомням един от кошмарите ми. „Ти загуби камата“ — казваше гласът. „Ти я загуби.“ Този глас сякаш идваше от уста, пълна с изгнили растения и ножчета за бръснене.

Страхът прокарва ледени пръсти по гърба ми. Мозъкът ми се опитва да открие връзката, опипва почвата внимателно, дендрит търси дендрит. Това, което е убило баща ми, е вуду магия. Поне това знам. А какво е в крайна сметка вуду магията?

Нещо ми убягва, нещо, което знам, но не мога да извадя на светло. Нещо, свързано с това, което ми каза Морфран. Кармел вдига ръка, все едно сме в час.

— Гласът на разума — казва тя. — Каквото и да е това нещо и каквато и връзка да има, или да няма, с ножа, или с Кас, или с баща му, вече е убило поне двама души и е изяло по-голямата част от тях. Така че, какво ще правим?

Всички се умълчаваме. Без камата съм безполезен. Кой знае, може това нещо да е взело камата от Уил и да се окаже, че съм забъркал Томас и Кармел в страхотевична бъркотия.

— Камата не е в мен — измънквам аз.

— Не започвай с това — казва Анна. Рязко се отдръпва от мен. — Артур без Ескалибур пак е бил Артур.

— Точно така — приглася й Кармел. — Може и да нямаме камата, но ако не бъркам, имаме нея — кима към Анна. — А това никак не е малко. Уил и Чейс са мъртви. Знаем какво ги е убило. Може ние да сме следващите. Давайте да подреждаме каруците в кръг 14 14 Пионерите в Северна Америка подреждали каруците в кръг при нападение на индианци, за да си пазят гърба един на друг. — Б.пр. и да направим нещо!

Петнадесет минути по-късно сме във форда на Томас. И четиримата — Томас и аз отпред, Кармел и Анна на задната седалка. Защо не взехме по-удобното, по-надеждно и по-малко набиващо се на очи ауди на Кармел — не ме питайте. Но така става, като се прави план за петнадесет минути. Само дето планът не е кой знае какво, понеже не знаем какво точно се случва. Тоест, имаме предположения, шесто чувство — при мен е направо седмо — но как да измислим план, без да знаем какво е това нещо и какво иска то?

Така че вместо да се тревожим какво не знаем, ще се водим по това, с което сме наясно. Трябва да намерим камата ми. Ще я потърсим с магия, Томас ме уверява, че може да се направи с помощта на Морфран.

Анна настоя да дойде с нас, защото независимо от приказките й за крал Артур, мисля, че е наясно, че аз на практика съм беззащитен. И не знам колко я помни тази легенда, но Артур е бил убит от един призрак от миналото му, който го хванал неподготвен. Сравнението й май не е най-подходящото. Преди да тръгнем, обсъдихме набързо някакви алибита за пред полицията, в случай че ни разпитват, след като намерят телата на Уил и Чейс. Но бързо се отказахме. Защото, да си го кажем направо, ако има вероятност да бъдеш изяден през следващите няколко дни, на кого му пука за полицията?

Имам някакво странно усещане, мускулите ми са като пружини. Въпреки всичко, което се случи — смъртта на Майк, картините от убийството на Анна, нахапаните Уил и Чейс, факта, че онова нещо, което е убило баща ми, е наоколо и най-вероятно се готви да убие мен — аз се чувствам добре. Знам, че няма никаква логика. Всичко е толкова объркано. И все пак съм добре. Чувствам се почти в безопасност с Томас, Кармел и Анна. Когато стигаме магазина, ми хрумва, че трябва да кажа на майка ми. Ако това наистина е нещото, което е убило баща ми, тя трябва да знае.

— Чакайте — казвам, когато излизаме от колата. — Трябва да се обадя на майка ми.

— Защо направо не отидеш да я доведеш? — казва Томас и ми подава ключовете за колата. — Тя може да помогне. Ще започнем без теб.

— Благодаря — отвръщам и сядам зад волана. — Ще се върна възможно най-скоро.

Анна плъзга бледия си крак над предната седалка и сяда до мен.

— Идвам с теб.

Няма да споря. Имам нужда от компания. Паля двигателя, обръщам и тръгваме. Анна не казва нищо, просто гледа дърветата и къщите, покрай които минаваме. Предполагам, че смяната на пейзажа провокира интереса й, но на мен ми се ще тя да каже нещо.

— Заболя ли те, когато Кармел те удари? — казвам, колкото да започна някакъв разговор.

Тя се усмихва.

— Не ставай глупав.

— Справяш ли се, имам предвид в къщата?

Лицето й е някак безизразно и ми се струва, че това е нарочно. Винаги е непроницаема, но имам чувството, че умът й е като акула, която плува с лекота, а всичко, което съм видял до момента, е само перката й.

— Продължават да ми се явяват — казва бавно тя. — Но все още са слаби. Като изключим това, просто си стоя и чакам.