Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— Може — отговарям разсеяно.

Не му обръщам внимание. Сега виждам малко по-ясно, а това, което съзирам, никак не ми харесва. Чекмеджетата на шкафа зеят отворени. От тях висят дрехи, сякаш някой е ровил вътре и е бързал много. Дори разположението на леглото е странно. Опряно е на стената под ъгъл. Било е местено.

Завъртам се и виждам, че вратата на килера е отворена, а един плакат до нея виси скъсан през средата.

— Някой вече е бил тук — казва Томас, като се отказва да шепне повече.

Усещам, че се потя, и избърсвам чело с опакото на ръкавицата. Нещо не се връзва. Кой може да е идвал тук? Дали пък Уил няма и други врагове? Това би било адско съвпадение, но пък май напоследък съвпаденията доста зачестиха.

Струва ми се, че виждам нещо в тъмното, нещо до плаката. Изглежда като надпис на стената. Правя стъпка напред, за да се приближа, и кракът ми се натъква на нещо на пода — усещането е познато. Знам какво е още преди да кажа на Томас да светне лампата. Когато светлината изпълва стаята, вече отстъпвам назад и виждаме картината около нас.

И двамата са мъртви. Това, което ритнах, е бедрото на Чейс — или поне това, което е останало от него — а това, което помислих за надписи по стената, са всъщност дълги, широки следи от кръв. Тъмна артериална кръв във формата на извити пръски. Томас се е вкопчил в ризата ми и издава някакви звуци на паника, като едва диша. Внимателно се освобождавам от ръцете му. Мозъкът ми е изтръпнал и хладнокръвен. Инстинктът ми да проуча сцената е по-силен от желанието ми да избягам.

Тялото на Уил е зад леглото. Лежи по гръб и очите са отворени. Едното око е червено и първоначално си помислям, че е от спукани капиляри, но после виждам, че е изпръскано с кръв. Стаята е в пълен безпорядък. Чаршафите и одеялата са разкъсани и събрани накуп до ръката на Уил. Облечен е в това, което предполагам, че ползва за пижама — просто бархетно долнище и тениска. Чейс е облечен. Такива мисли минават през главата ми, сякаш съм следовател на местопрестъплението, подреждам ги и се опитвам да ги запомня, за да се разсея от това, което забелязах в момента, когато лампата светна.

Раните. И двамата са осеяни с рани: яркочервени и още кървящи. Огромни откъснати сърповидни парчета от кости и мускули. Бих познал такива рани във всеки един момент, въпреки че съм ги виждал само във въображението си. Това са следи от ухапване.

Нещо ги е изяло.

Точно както е изяло баща ми.

— Кас! — крещи Томас.

От тона на гласа му ми става ясно, че вече няколко пъти е казал името ми и не е получил отговор.

— Трябва да се махаме!

Краката ми са пуснали корени в пода. Не мисля, че мога да помръдна, но в следващия момент той ме хваща през кръста и ме дърпа вън от стаята. Чак когато той загася лампата и сцената пред мен изчезва, аз се отърсвам от него и започвам да бягам.

Какво ще правим?

Томас не спира да ми задава този въпрос. Кармел звъня два пъти, но аз не вдигам. Какво ще правим? Нямам представа. Просто си седя тихо на мястото до шофьора, докато Томас кара без посока. Сигурно това е да изпаднеш в кататония. През главата ми не минават панически мисли. Не правя планове и не се опитвам да преценя ситуацията. Просто един тих ритмичен рефрен. „Онова нещо е тук. Онова нещо е тук.“

С едното си ухо долавям гласа на Томас. Той говори по телефона и обяснява какво сме открили. Сигурно говори с Кармел. Сигурно се е отказала да ми звъни и се е обадила на него, знаейки, че той ще вдигне.

— Не знам — казва той. — Мисля, че откачи. Май го загубихме.

Мускулите на лицето ми потръпват, все едно искат да реагират и да се справят с предизвикателството, но са безсилни, сякаш излизам от упойка след час при зъболекар. Мислите се процеждат през мозъка ми бавно. Уил и Чейс са мъртви. Онова нещо, което е изяло баща ми. Томас кара без посока.

Мислите ми нямат връзка една с друга. Никоя от тях не е особено проникновена. Но поне не ме е страх. После притокът се засилва, а Томас крещи името ми и ме удря по ръката, с което реално отприщва отново всичко.

— Закарай ме при Анна — казвам аз.

Той изглежда облекчен. Поне казах нещо. Поне взех някакво решение, дадох някаква команда.

— Ще го направим — чувам го да казва в телефона. — Да. Тръгваме натам сега. Чакай ни там. Не влизай, ако ни няма още!

Той не ме е разбрал. Как да му обясня? Той не знае как е умрял баща ми. Той не разбира смисъла на всичко това — че най-после дойде моментът. Открило ме е точно сега, когато на практика съм беззащитен. А дори не знаех, че ме е търсило. Почти се усмихвам. Съдбата си прави шега с мен.