Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— Нали знаеш, че родителите ми са приятели с неговите — предлага Кармел. — Може да ги помоля да се обадят, да кажат, че Уил е откраднал някаква семейна реликва. Няма да е лъжа.

— Не ми се ще да трябва да отговарям на въпроса защо семейната ми реликва е смъртоносен ритуален нож — казвам аз. — Освен това, не смятам, че родителите ще оправят нещата този път. Ще трябва да го откраднем.

— Да влезем с взлом и да го откраднем? — възкликва Томас. — Ти си луд.

— Не чак толкова луд — свива рамене Кармел. — Аз имам ключ за къщата му. Нали ви казах, че семействата ни са в много добри отношения. Разменили сме ключове за къщите си, в случай че някой се само заключи, или се наложи да спрем ютията, или да полеем цветята, докато другите са във ваканция.

— Колко старомодно — казвам аз и тя се ухилва.

— Родителите ми имат ключове за половината къщи на улицата. Всички умират да си общуват с нас. Но семейството на Уил е единственото, което има ключ за нашата къща — тя отново свива рамене. — Понякога е от полза целият град да ти се умилква. Но като цяло е по-скоро дразнещо.

Разбира се, Томас и аз няма как да знаем за какво говори тя. Ние сме израснали в странни семейства на вещици. Никой не би ни дал ключ за къщата си, ако ще да сме последните хора на планетата.

— И кога ще го направим? — пита Томас.

— Спешно — казвам аз. — Когато няма да има никой. През деня. Рано, веднага след като тръгне за училище.

— А защо мислиш, че ножът няма да е в него? — казва Томас.

Кармел вади телефона си.

— Ще пусна слух, че е започнал да се разхожда с нож из училище и че някой трябва да каже на учителите. Сигурна съм, че ще стигне до него преди утре сутрин и няма да посмее да го вземе.

— Освен ако не реши да си остане вкъщи — казва Томас.

Поглеждам го.

— Да си чувал за Тома Неверни?

— Не се връзва — отговаря самодоволно той. — Това се отнася за човек, който е скептичен. Аз не съм скептик. Аз съм песимист.

— Томас — изчуруликва Кармел. — Не знаех, че си такъв мозък.

Пръстите й се движат трескаво по клавиатурата на телефона. Вече изпрати три съобщения и получи два отговора.

— Хайде, стига вече, вие двамата — казвам. — Отиваме утре сутрин. Най-вероятно ще трябва да пропуснем първи и втори час.

— Няма проблем — казва Кармел. — Нали днес карахме първи и втори.

Утрото ни сварва с Томас, смъкнати надолу в седалките на неговия Форд Темпо, паркиран на една пресечка от къщата на Уил. Навели сме глави и сме сложили качулките на суитшъртите си, а очите ни шарят наоколо. Изглеждаме точно като хора, които всеки момент ще извършат углавно престъпление.

Уил живее в един от по-богатите и по-поддържани квартали на града. Разбира се. Родителите му са приятели с тези на Кармел. Нали затова имам ключове за къщата му в джоба си. Но за нещастие, това значи и че сме в квартал, където ще има много домакини или чистачки, които да зяпат през прозорците, ако се зачудят какви ги вършим ние там.

— Време ли е? — пита Томас. — Колко е часът?

— Не още — казвам, като се старая да звуча спокойно, сякаш съм го правил хиляди пъти преди, което изобщо не е така. — Кармел още не се е обадила.

Той се успокоява за малко и си поема дълбоко въздух. После се стряска и скрива глава зад волана.

— Мисля, че видях някакъв градинар! — изсъсква Томас.

Дърпам го нагоре за качулката.

— Малко вероятно. Какви градини, есен е. Сигурно някой мете листа. Така или иначе, не сме седнали тук с маски на лицата и ръкавици. Не правим нищо нередно.

— Засега.

— Ами, тогава недей да се държиш подозрително.

Само двамата сме. Като обсъждахме плана, решихме Кармел да остане на позиция в училище. Да се увери, че Уил е там. Според нея родителите му тръгват за работа много преди той да тръгне за училище. Кармел поспори, каза, че това е сексистко, че е по-добре да е с нас, в случай че нещо се обърка, защото тя поне може да измисли някакво обяснение какво прави там. Томас не искаше и да чуе. Опитваше се да я предпази. Но сега, като го гледам как хапе долната си устна й как се стряска при всеки шум, ми се струва, че с Кармел щеше да ми е по-добре.

Когато телефонът ми започва да вибрира, той подскача като подплашена котка.

— Кармел е — казвам му, преди да вдигна.

— Не е тук — шепне паникьосано тя.

— Какво?

— Няма ги и двамата. И Чейс не е тук.

— Какво? — питам отново, макар че чувам какво ми казва.

Томас ме дърпа за ръкава като нетърпелив първокласник.

— Не са в училище — казвам му ядосано.