Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Минаваме километри, но всичко около мен е размазано. Томас не спира да бълва някакви окуражителни фрази. Спира пред къщата на Анна и излиза. След секунди отваря вратата ми и ме дърпа за ръката.

— Хайде, Кас — казва той.

Поглеждам го печално.

— Готов ли си? — пита ме той. — Какво ще направиш?

Не знам какво да му кажа. Това състояние на шок започва да губи чара си. Искам си мозъка обратно. Не може ли да се отръска като куче от вода и да заработи пак?

Стъпките ни хрускат по студения чакъл. Дъхът ми вдига малки облачета пара. Вдясно от мен облачетата на Томас изскачат много по-начесто, дишането му е нервно.

— Добре ли си? — пита той. — Ужас, никога не бях виждал подобно нещо. Не мога да повярвам, че тя… Това беше…

Той спира и се превива. Спомня си, а ако си спомня твърде добре, ами, тогава сигурно ще повърне. Протягам ръка да го закрепя.

— Може би е по-добре да изчакаме Кармел — казва той.

После ме дърпа назад. Вратата на Анна се е отворила. Тя излиза на верандата, с леки стъпки, като кошута. Поглеждам тънката й рокля. Тя не си е направила труда да се наметне с нещо, въпреки че вятърът сигурно забива в нея безброй остри парченца лед. Нейните голи мъртви рамене не могат да го усетят.

— В теб ли е? — пита тя. — Намери ли го?

— Кое дали е в теб? — прошепва Томас. — За какво говори тя?

Клатя глава в отговор и на двамата и изкачвам стълбите на верандата. Минавам покрай нея и влизам в къщата, а тя идва след мен.

— Кас — казва тя. — Какво има?

Прокарва пръсти по ръката ми.

— Назад, сестро! — изпищява Томас.

Дори я избутва и застава между нас. Вдига пръсти пред нея, събрани в нелеп кръст, но не го виня. Паникьосан е. Аз също.

— Томас — казвам аз. — Не е била тя.

— Какво?

— Не го е направила тя.

Поглеждам го спокойно, за да види, че хватката на шока се отпуска; идвам на себе си.

— И престани с това с пръстите — добавям. — Тя не е вампир, а дори и да беше, не мисля, че твоят кръст щеше да свърши някаква работа.

Той отпуска ръце. Облекчение се разлива по мускулите на лицето му.

— Те са мъртви — казвам на Анна.

— За кого говориш? И защо не ме обвиняваш?

Томас прочиства гърло.

— Ами, той няма да го направи, но аз го правя. Къде беше снощи и тази сутрин?

— Бях тук — отговаря тя. — Винаги съм тук.

Отвън чувам скърцане на спирачки. Кармел е пристигнала.

— Щях да ти повярвам, докато беше затворена в тази къща — контрира Томас. — Но може би сега, когато си на свобода, ходиш къде ли не. И защо не? Защо ти е да стоиш тук, където си била в капан в продължение на петдесет години?

Той се оглежда нервно, макар че в къщата е тихо. Засега няма и следа от гневни духове.

— На мен дори сега не ми се стои тук.

Стъпки изтрополяват по верандата и Кармел влита през вратата, стиснала метална бейзболна бухалка.

— Махни се от тях веднага! — крещи тя с цяло гърло.

Засилва се и замахва, като удря Анна с бухалката през лицето. Ефектът е като да удариш Терминатор с оловна тръба. Анна просто изглежда леко изненадана, а после и леко обидена. Струва ми се, че виждам как Кармел преглъща.

— Всичко е наред — казвам аз и тя отпуска малко бухалката. — Не го е направила тя.

— Откъде знаеш? — пита Кармел.

Очите й хвърлят искри, а бухалката се тресе в ръцете й. Пращи от страх и адреналин.

— Откъде знае какво? — намесва се Анна. — За какво говорите? Какво се е случило?

— Уил и Чейс са мъртви — казвам аз.

Анна свежда поглед. После пита:

— Кой е Чейс?

Може ли всички да спрат да ме засипват със скапани въпроси? Или поне някой друг да отговаря от време на време?

— Той е едно от момчетата, които помагаха на Майк да ми скрои номер в нощта, когато… — правя пауза. — Той беше другото момче на прозореца.

— О!

Когато става ясно, че нямам намерение да продължа, Томас разказва всичко на Анна. Кармел потръпва при по-кървавите детайли. Томас я поглежда, сякаш да се извини, но продължава да разказва. Анна слуша и ме гледа.

— Кой може да направи нещо такова? — пита гневно Кармел. — Вие пипахте ли нещо? Някой видя ли ви?

Погледът й се стрелка между Томас и мен.

— Не. Носихме ръкавици и не мисля, че сме местили нещо, докато бяхме там — отговаря Томас.

Гласовете и на двамата са равни, макар че говорят трескаво. Обръщат внимание на практичната страна на нещата и така им е по-леко. Но аз не мога да ги оставя да продължават. Не ми е ясно какво се случва, а трябва да разберем. Трябва да им кажа всичко, доколкото имам сили.