Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— Какво чакаш?

Не ме съдете. Понякога да се правя на по-глупав, отколкото съм, е единственият ми ход. За съжаление, Анна не ми се връзва. Затова седим, аз карам, а на върха на езика ми е да кажа, че не е нужно да го правя. Животът ми е много странен и мога да намеря в него място за нея. Вместо това казвам:

— Нямала си избор.

— Това няма значение.

— Как може да няма значение?

— Не знам, обаче няма.

С крайчеца на окото си виждам, че леко се усмихва.

— Ще ми се това да не трябваше да те наранява — казва тя.

— Така ли?

— Разбира се. Повярвай ми, Касио. Никога не съм искала да бъда толкова трагична.

Виждам къщата ни на хълма пред нас. С облекчение установявам, че колата на майка ми е паркирана отпред. Мога да продължа с този разговор, мога да бъда по-настоятелен, може да поспорим. Но не искам. Искам да оставя това за малко настрана и да се съсредоточа върху належащия проблем. Може пък всичко да се нагласи от само себе си. Нещо да се промени.

Паркирам пред къщи и излизаме от колата, но като тръгваме към верандата, Анна започва да души въздуха. Свива очи, сякаш я боли главата.

— А — казвам. — Вярно. Извинявай. Забравих за заклинанието.

Свивам рамене вяло.

— Нали се сещаш, малко билки и песнопения и после нищо мъртво не може да мине през вратата. Така е по-безопасно.

Анна скръства ръце и се обляга на парапета на верандата.

— Разбирам — казва тя. — Влез и вземи майка си.

Като влизам, чувам майка ми да си тананика някаква мелодийка, която не разпознавам, вероятно измислена от самата нея. Виждам я да минава под свода на кухнята, като хлъзга обутите си в чорапи крака по паркета, а коланчето на блузата й се влачи след нея. Приближавам се и го хващам.

— Хей! — казва тя с леко раздразнение. — Не трябва ли да си на училище?

— Имаш късмет, че съм аз, а не Тибалт. Иначе този пуловер щеше вече да е разплетен.

Тя изсумтява и завързва коланчето, където му е мястото, на кръста й. Кухнята мирише на цветя и сушени сливи. Топъл зимен мирис. Майка ми приготвя нова партида от нейните „Сушени листа от благословени неща“, както прави всяка година. Продават се като топъл хляб на сайта й. Но трябва да спра да се разсейвам.

— И? — пита тя. — Няма ли да ми кажеш защо не си на училище?

Поемам дълбоко дъх.

— Случи се нещо.

— Какво?

Тонът й е почти уморен, сякаш вече очаква само лоши новини. Сигурно винаги очаква лоши новини, като знае с какво се занимавам.

— Кажи де?

Не знам как да й го кажа. Сигурно ще реагира емоционално. Което едва ли може да бъде избегнато в тази ситуация. Сега се взирам в едно много разтревожено и изнервено лице.

— Тезеус Касио Лоууд, по-добре казвай направо.

— Мамо, само, моля те, не се панирай.

— Да не се панирам? — Ръцете й вече са на кръста. — Какво става? Усещам някаква много странна вибрация от теб.

Без да сваля поглед от мен, тя влиза в кухнята и включва телевизора.

— Мамо — изстенвам, но вече е твърде късно.

Когато заставам до нея пред телевизора, виждам кадри на полицейски сирени, а в ъгъла на екрана — паспортни снимки на Уил и Чейс. Значи са открили телата. Ченгета и репортери се щурат нагоре-надолу по моравата пред къщата като мравки по парченце сандвич, готови да го разбият на малки трохи и да го отнесат за консумация.

— Какво е това? — Тя слага ръка пред устата си. — О, Кас, познаваше ли тези момчета? О, колко ужасно. Затова ли не си на училище? Освободиха ви за деня?

Полага усилия да не ме поглежда в очите. Макар че ръси всички тези стандартни въпроси, напълно й е ясен по-важният въпрос. Дори себе си не може да излъже. След още няколко секунди спира телевизора и започва бавно да клати глава, като се опитва да възприеме информацията.

— Кажи ми какво е станало.

— И аз не знам точно.

— Опитай.

Опитвам. Пропускам колкото се може повече детайли. Освен раните от ухапване. Когато й казвам за тях, дъхът й спира.

— Мислиш, че е същото? — пита тя. — Това, което…

— Знам, че е. Усещам го.

— Но не можеш да бъдеш сигурен.

— Мамо. Знам го.

Опитвам се да й говоря нежно. Устните й са свити толкова, че не се виждат. Мисля, че всеки момент може да заплаче.

— Ти си бил в тази къща? Къде е камата?

— Не знам. Просто се успокой. Ще ни трябва помощта ти.

Тя не казва нищо. Едната й ръка е на челото, а другата на кръста. Взира се в нищото. Познатата дълбока тревожна бразда се е появила на челото й.

— Помощта ми — казва тихо тя и после пак, само че по-твърдо, — помощта ми.