Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Май й дойде в повече, май я вкарах в някакъв ступор.

— Добре — казвам нежно. — Просто си почини малко. Аз ще се оправя, мамо. Обещавам.

Анна ме чака отвън, а Бог знае какво се случва в магазина. Имам чувството, че съм се забавил с часове, но едва ли са минали повече от двадесет минути.

— Стягай си багажа.

— Какво?

— Чу ме. Стягай си багажа. Веднага. Тръгваме си.

Тя ме отмества от пътя си и се втурва по стълбите с предполагаемата цел да се захване да опакова вещите ни. Изстенвам и тръгвам след нея. Няма време за това. Тя трябва да се успокои и да разбере, че не можем да си тръгнем. Може да ми опакова багажа, да ми напъха нещата в кашони. Може да ги натовари на камиона. Но тялото ми няма да тръгне, преди да приключим с този призрак.

— Мамо — казвам аз, като ходя след коланчето на пуловера й, което отново се влачи към спалнята ми. — Ще спреш ли да откачаш? Никъде няма да ходя.

Спирам. Бързината, с която действа, е неподражаема. Всичките ми чорапи вече са вън от чекмеджетата и са подредени на шкафа. Шарените на една страна, едноцветните на друга.

— Тръгваме си — казва тя, без да губи и секунда от това да обръща стаята ми наопаки. — Дори да се наложи да те пребия до безсъзнание и да те влача, пак ще си тръгнем.

— Мамо, седни за малко.

— Не ми казвай да сядам.

Думите излизат в контролиран крясък, крясък, идващ право от дълбините на свития й стомах. Спира и се обляга на полуизпразнените чекмеджета на шкафа ми.

— Това нещо уби съпруга ми.

— Мамо.

— Няма да го оставя да докопа и теб.

Чорапи и боксерки отново започват да хвърчат из въздуха. Ще ми се да не беше започвала от чекмеджето с бельо.

— Трябва да го спра.

— Нека някой друг да го направи — казва остро тя. — Трябваше да ти го кажа по-рано; трябваше да ти кажа, когато баща ти умря, че това не е твой дълг, не е твое рождено право, не е нищо такова. Има и други хора, които могат да го правят.

— Не чак толкова много хора.

Започвам да се ядосвам. Знам, че не това е целта й, но ми се струва, че думите й накърняват паметта на баща ми.

— И няма кой друг да го направи този път.

— Не си длъжен.

— Избирам да го направя! — Вече не мога да контролирам гласа си. — Ако си тръгнем, то ще ни последва. Ако не го убия, то ще продължи да яде хора. Не разбираш ли?

Най-после съм на път да й кажа това, което толкова дълго пазих в тайна.

— Винаги съм чакал този момент. За това се подготвях. Проучвам този призрак, още откакто намерих черния кръст в Батън Руж.

Майка ми тряска чекмеджетата. Бузите й са зачервени, а влажните й очи блестят. Изглежда готова да ме удуши.

— Това нещо го уби — казва тя. — Може да убие и теб.

— Благодаря — вдигам ръце. — Благодаря ти за доверието.

— Кас…

— Чакай. Млъкни.

Не ми се случва често да казвам на майка си да млъкне. Всъщност не мисля, че някога съм го правил. Но сега се налага. Защото нещо в стаята ми не е наред. Има нещо, което не би трябвало да е тук. Тя проследява погледа ми и чакам реакцията й, защото не искам да бъда единственият, който вижда това, което виждам.

Леглото ми е точно както го оставих. Завивките са намачкани и наполовина отметнати. На възглавницата има отпечатък от главата ми.

А под нея се подава извитата дръжка на камата на баща ми.

Не е възможно. Не трябва да е там. Трябва да е на километри оттук, скрита в килера на Уил Розенбърг или в ръцете на призрака, който го е убил. Но като се приближавам до леглото и се пресягам, познатата дръжка лепва точно в дланта ми. Ха сега свържи точките.

— Мамо — прошепвам, като се взирам в ножа. — Трябва да се махаме оттук.

Тя само мига на парцали, стои като вкаменена, а в тишината на къщата се разнася някакво неравномерно скърцане, което не ми е познато.

— Кас! — Дъхът на майка ми спира. — Вратата към тавана.

Вратата към тавана. При този звук и при тази фраза нещо сякаш започва да скубе косъмчетата по тила ми. Майка ми говореше за миещи мечки на тавана, а Тибалт скочи на гърба ми, когато отивах натам в деня, в който се нанесохме.

От тишината ми прилошава: тя усилва всеки звук и когато чувам едно определено стържене, знам, че това е дърпащата се стълбичка, която се спуска от тавана към пода в коридора.

Сега вече ми се иска да се махна оттук. Много ми се иска.

Косъмчетата по гърба и врата ми са настръхнали, а зъбите ми щяха да тракат, ако не бях стиснал челюсти толкова силно. Ако имах избор дали да се бия, или да избягам, щях вече да съм скочил през прозореца, със или без камата в ръка. Вместо това се завъртам и отивам до майка ми, като заставам между нея и отворената врата на стаята.