Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— Имаше толкова много кръв — казва Томас с отпаднал глас. — Кой би могъл да направи такова нещо? Защо някой би…?

— Не е точно някой. А по-скоро нещо — казвам аз.

Изведнъж се чувствам много уморен. Прашното канапе ми изглежда фантастично в момента. Облягам се на него.

— Какво нещо? — пита Кармел.

— Ами такова. Нещо. Не е човек. Или поне вече не е. Същото нещо, което е откъснало крайниците на този в парка — преглъщам. — Сигурно нарочно са пропуснали да кажат за следите от ухапвания. Държали са уликите в тайна. Не са искали да излиза по телевизията. Затова не се сетих по-рано.

— Следи от ухапване — прошепва Томас, очите му се разширяват. — Това ли видяхме? Не е възможно. Раните бяха твърде големи; цели парчета липсваха.

— Виждал съм го и преди — казвам аз. — Чакай. Това не е вярно. Всъщност не съм го виждал. И не знам какво прави тук десет години по-късно.

Кармел несъзнателно потропва с алуминиевата бухалка по пода; звук като от глуха камбана ехти из празната къща. Без да казва нищо, Анна минава покрай нея и взима бухалката, а после я обляга на канапето.

— Извинявай — прошепва Анна и свива рамене, а Кармел скръства ръце и на свой ред свива рамене.

— Няма нищо. Дори не се усетих, че го правя. И… съжалявам, че те цапардосах преди малко.

— Не ме заболя… — Анна застава до мен. — Касио. Ти знаеш какво е това нещо.

— Когато бях на седем, баща ми преследваше някакъв призрак в Батън Руж, Луизиана — гледам в пода, в краката на Анна. — Така и не се върна. Това нещо го уби.

Анна слага ръка върху моята.

— Той е бил ловец на призраци като теб — казва тя.

— Като всички мои предци. Да, той беше като мен. И беше по-добър от мен.

Като си помисля, че убиецът на баща ми е тук, свят ми се завива. Не си го представях така. Трябваше аз да го преследвам. Трябваше да съм готов за този момент, да имам всичко нужно, за да го смажа.

— И все пак, това нещо го уби.

— Как го уби? — пита тихо Анна.

— Не знам… — ръцете ми треперят. — Преди си мислех, че се е случило, защото нещо го е разсеяло. Или че е попаднал на засада. Дори ми хрумна, че може ножът да е загубил силата си, че след известно време спира да работи за теб, когато ти дойде редът. Мислех, че може аз да съм виновен. Че аз съм го убил, като съм пораснал и съм станал готов да го заместя.

— Това не може да е вярно — казва Кармел. — Това е нелепо.

— Може да е така, може и да не е така. Но когато си на седем и баща ти умре, а тялото му изглежда все едно скапани сибирски тигри са вечеряли с него, наум ти идват доста нелепи неща.

— Той е бил изяден — казва Томас.

— Да. Чух как ченгетата го описват. Големи парчета са били откъснати от тялото му, точно както при Уил и Чейс.

— Това не значи задължително, че е същото нещо — разсъждава Кармел. — Доста голямо съвпадение е, не мислиш ли? След десет години?

Не казвам нищо. Не ми се спори за това.

— Така че може би е нещо друго — казва Томас.

— Не. Това е. Същото нещо е. Просто го знам.

— Кас — казва той. — Как го знаеш?

Поглеждам го изпод вежди.

— Хей. Може и да не съм вещица, но и моята професия си има бонуси. Просто знам, разбираш ли? А и опитът ми показва, че няма много призраци, които ядат човешка плът.

— Анна — казва внимателно Томас. — Ти никога не си яла човешка плът, нали?

Тя клати глава.

— Никога?

— А и аз щях да се върна там — добавям. — Това винаги е била целта ми. Но този път наистина смятах да се върна.

Поглеждам Анна.

— Тоест, така си мислех. След като приключа тук. Може би това нещо някак си го е разбрало.

— И сега идва за теб — казва Анна замислено.

Разтривам очи. Опитвам се да мисля. Изтощен съм. Направо ми се подгъват краката. Което е странно, защото спах като пън тази нощ, сигурно за пръв път от седмици. И тогава ми просветва.

— Кошмарите — казвам аз. — Стават все по-лоши, откакто дойдох тук.

— Какви кошмари? — пита Томас.

— Че някой се надвесва над мен. Мислех, че са просто лоши сънища. Но от самото начало това е било предзнаменование.

— Тоест? — пита Кармел.

— Като предупреждение от свръхестествените сили. Пророчески сънища.

Този глас — сякаш има чакъл в устата, сякаш идва от черната пръст, сякаш стърже като циркуляр. Този акцент — почти креолски, почти карибски.

— Имаше и някакъв мирис — казвам и сбърчвам нос. — Като на сладникав пушек.

— Кас — казва Анна, гласът й е пълен с тревога. — Нали ти споделих, че помирисах пушек, когато камата ти ме поряза. Ти каза, че сигурно е спомен от лулата на Елиас. Но какво, ако не е?