Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

По стълбичката се чуват стъпки, сърцето ми никога не е блъскало толкова силно в гърдите ми. Ноздрите ми хващат мириса на сладникав дим. „Не отстъпвай“ — е това, което си мисля. След като това приключи, може да повърна. В случай, разбира се, че още съм жив.

Ритъмът на стъпките, звукът от това, което слиза по стълбичката, каквото и да е то, бавно и сигурно води и мен, и майка ми към момента, в който ще се напикаем в гащите. Не може да се оставим да ни свари в стаята. Много ми се ще да не беше така, но това е истината. Трябва да се добера до коридора и да направя така, че да стигнем до стълбите преди онова нещо да препречи изхода ни. Хващам ръката й. Тя клати ожесточено глава, но аз започвам да я дърпам, сантиметър по сантиметър, към вратата, като държа камата пред нас като факла.

Анна. Ела, Анна, хвърли се в битката и ни спаси… но това е глупаво. Тя си стои на скапаната веранда и нищо не подозира, къщата е запечатана за нея, а това ще е голям майтап, ако си умра тук, накъсан на парчета и сдъвкан като недопечена пилешка пържола, докато тя стои безсилна отвън.

Добре. Две дълбоки вдишвания и излизаме в коридора. Нека да са три.

Когато прекрачвам прага, виждам ясно стълбичката за тавана и нещото, което слиза по нея. Само дето не искам да го виждам. Целият ми опит и всичките призраци, които съм убил, целият ми инстинкт и всичките ми умения се изпаряват на момента. Пред себе си виждам убиеца на баща ми. Да се отприщи целият ми гняв. Би трябвало да съм готов да се нахвърля върху него. Вместо това съм ужасен.

Той слиза с гръб към мен и е достатъчно далеч от стълбището, за да можем да го изпреварим, стига да продължим да се движим. И стига той да не се обърне и да не се хвърли в атака. Защо си мисля такива неща? Освен това, той сякаш няма намерение да го прави. Докато ние се плъзгаме тихо към стълбите за долния етаж, той вече е на пода и дори се спира, за да вдигне пак стълбичката с вдървено побутване.

В началото на стълбите сме и аз се спирам и бутвам майка ми да мине пред мен. Фигурата в коридора сякаш не ни е забелязала. Той просто се поклаща напред-назад с гръб към мен, все едно слуша някаква мъртвешка музика. Облечен е в тъмно вталено сако, малко като фрак. Може да е черно, тъмносиво или тъмнозелено, не мога да преценя. На главата му има гнездо от расти, заплетени и мръсни, някои от тях са гнили и прокъсани. Не виждам лицето му, но кожата по ръцете му е сивкава и напукана. Между пръстите му е увито нещо, което прилича на дълга черна змия.

Побутвам леко майка ми надолу по стълбите. Ако успее да излезе при Анна, ще бъде в безопасност. Усещам лек прилив на смелост, поне полъх от завръщащия се предишен Кас.

Но разбирам, че се самозалъгвам, когато той се обръща и ме поглежда. Тоест, не мога да кажа дали гледа мен. И как да съм сигурен, че нещо ме зяпа, когато очите му са били зашити.

Зашити са. Няма съмнение. Големи пресичащи се шевове от черен конец минават през клепачите му. И все пак няма и съмнение, че ме вижда. Майка ми говори и от името на двама ни, когато издава един малък скимтящ звук: „О“.

— Пак заповядай — казва той с онзи глас, гласа от кошмарите ми, сякаш дъвче вкоравени нокти.

— Няма за какво да ти благодаря — изсъсквам през зъби.

Той отмята глава. Не ми питайте как, но знам, че се взира в камата ми. Тръгва към нас, невъзмутим.

— Тогава нека аз да ти благодаря — казва той и акцентът си проличава.

„Т“-то му е почти „д“, а „г“-то е почти „х“.

— Какво правиш тук? — питам аз. — Как влезе тук? Как мина през вратата?

— Бях тук от самото начало — казва той.

Има яркобели зъби. Устата му не е по-голяма, отколкото на всеки нормален човек. Как отхапва такива големи парчета човешка плът?

В момента се усмихва, повдигнал брадичка. Ходи тромаво като всички други призраци. Сякаш ставите им са протрити или сухожилията им са изгнили. Чак когато те нападнат, виждаш какво могат. Няма да се оставя да ме заблуди.

— Това е невъзможно — казвам аз. — Няма как да минеш през заклинанието.

Няма как да съм спал в една и съща къща с убиеца на баща ми през цялото това време. Няма как да е бил един етаж над мен, да ме е гледал и да ме е слушал.

— Заклинанията, които държат мъртвите навън, са безполезни, ако мъртвите вече са вътре — казва той. — Влизам и си излизам, когато си поискам. Връщам тук неща, които глупавите момчета губят. И си стоя на тавана и ям котки.

„Стоя си на тавана и ям котки.“ Поглеждам по-внимателно черната змия, която увива около пръстите си. Това е опашката на Тибалт.