Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Проблемът с проучването ми е, че не мога да попитам най-достоверните източници, с които разполагам. Принуден съм да се спотайвам и да говоря кодирано, за да държа майка ми и Гидиън в неведение. Това, което прави нещата още по-сложни, е, че вуду магията е някаква супер дезорганизирана гняс. Всеки я практикува различно и анализът си е почти невъзможен, мамка му.

Чудя се дали пак да не питам Гидиън, след като приключим с Анна. Вече съм по-голям и съм се доказал. Този път няма да е същото. Но само като си мисля за това, се потапям по-дълбоко във ваната. Защото още помня усещането от ръката му през лицето ми и яростта в празния му поглед и това пак ме кара да се чувствам сякаш съм на седем.

След като се обличам, звъня на Томас и го моля да ме вземе и да ме закара в магазина. Той любопитства, но успявам да го накарам да изчака. Трябва да кажа всичко това и на Морфран, а не ми се повтаря два пъти.

Подготвям се за лекция от страна на майка ми за това, че изпускам от училище, и очаквам да ме поизпържи, докато разбере защо съм звънял на Гидиън, което със сигурност е дочула, но като слизам надолу по стълбите, чувам гласове. Два женски гласа. Единият е на майка ми. Другият е на Кармел. Спускам се по стълбите и ги виждам да заговорничат нещо като крадци. Седят в дневната на съседни столове, наведени една към друга, и си бъбрят сладко над поднос с курабийки между тях. Когато и двата ми крака стъпват на пода на приземния етаж, те спират да говорят и ми се усмихват.

— Здрасти, Кас — казва Кармел.

— Здрасти, Кармел. Какво правиш тук?

Тя се обръща и вади нещо от чантата си.

— Донесох ти домашното по биология. За групова работа е. Искаш ли да го правим заедно?

— Виж колко мило от нейна страна, нали, Кас? — казва майка ми. — Не искаш да изоставаш още от третия ден.

— Можем да започнем още сега — предлага Кармел, като размахва лист хартия.

Отивам до нея и го поглеждам. Не знам защо се налага да е групова работа. Нищо повече от това да се намерят отговорите в учебника. Но майка ми е права. Не бива да изоставам. Без значение дали имам някаква друга работа на живот и смърт.

— Много яко от твоя страна, наистина — казвам.

Ясно ми е, че тук играе и друг мотив. На Кармел не й пука за биологията. Ще се учудя, ако самата тя е била в час. Кармел е взела домашното, защото си е търсила извинение да говори с мен. Иска отговори.

Хвърлям поглед към майка ми, която ме оглежда от глава до пети по един обезпокоителен начин. Опитва се да види дали минават синините. Ще приеме с облекчение факта, че съм се обадил на Гидиън. Като се прибрах снощи, изглеждах полумъртъв. За момент си помислих, че ще ме заключи в стаята ми и ще ме накисне в масло от розмарин. Но тя ми има доверие. Разбира какво трябва да направя. И съм й благодарен за тези две неща.

Навивам листа с домашното по биология на руло и потупвам дланта си с него.

— Може да отидем да работим в библиотеката — казвам на Кармел.

Тя премята чантата на рамо и се усмихва.

— Вземи си една курабийка за из път, мила — казва майка ми.

И двамата си взимаме по една, Кармел леко колебливо, и се отправяме към вратата.

— Не е нужно да го ядеш — казвам на Кармел, като сме вън на верандата. — Анасоновите курабийки на майка ми са въпрос на придобит вкус.

Кармел се засмива.

— Взех си една вътре и почти щях да я изплюя. Имат вкус на лекарство за болно гърло.

Усмихвам се.

— Не казвай на майка ми. Тя сама измисли рецептата и е много горда от това. Мисли, че носят късмет, или нещо такова.

— Тогава може би ще я изям.

Тя се взира в курабийката за един дълъг момент, после вдига поглед и се заглежда втренчено в бузата ми. Знам, че там има тъмна синина по дължината на челюстта.

— Върнал си се в къщата без нас.

— Кармел.

— Ти луд ли си? Можеше да си мъртъв!

— А ако всички бяхме отишли, всички щяхме да сме мъртви. Виж, просто слушай това, което казват Томас и дядо му. Ще измислят нещо. Запази спокойствие.

Определено се усеща хлад във въздуха, с привкус на подранила есен, който минава през косата ми с ледени пръсти. Като поглеждам нагоре по улицата, виждам колата на Томас, която пърпори към нас със сменена врата и стикер на Уили Уонка на бронята. Това хлапе се вози със стил и ме кара да се ухиля.

— Може ли да се срещнем в библиотеката след час и нещо? — питам Кармел.

Тя проследява погледа ми и вижда Томас да се приближава.

— Абсолютно не. Искам да знам какво става. Ако си мислиш и за секунда, че съм повярвала на тези глупости, които ни наговориха Морфран и Томас снощи… Не съм глупава, Кас. Мога да разпозная кое си е чисто отвличане на вниманието.