Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Кимвам. От устата му звучи толкова лесно. Но за някой, който не се занимава със заклинания и който е прекарал последната нощ подмятан като гумена топка, изглежда почти невъзможно.

— Имам един приятел в Лондон, който урежда детайлите. Ще имам заклинанието до няколко дни. Може и да ми трябват още неща според зависи.

Морфран свива рамене.

— И без това най-доброто време за призоваване на духове е след пълнолуние — казва. — Това ти дава седмица и половина. Предостатъчно време.

Той присвива очи и така изглежда точно като внука си.

— Тя май ти взима здравето, а?

— Не задълго.

Градската библиотека не е кой знае колко впечатляваща, но може би просто съм разглезен, израствайки с баща ми и колекциите от прашни томове на приятелите му. В нея обаче има доста добра хроника на местната история, което е важното в моя случай. Понеже трябва да намеря Кармел и да оправим цялото това с домашното по биология, давам задача на Томас да търси информация за Анна и нейното убийство в базата данни на компютъра.

Намирам Кармел на една маса в дъното, зад редиците книги.

— Какво прави Томас тук? — пита тя, когато сядам.

— Прави проучване за някакъв доклад — свивам рамене. — Та, какво е това домашно?

Тя се ухилва.

— Таксономична класификация.

— Гадно. И скучно.

— Трябва да направим таблица по биологични типове и видове. На нас ни се паднаха рак-отшелник и октопод.

Тя свива вежди.

— Как се пише множествено число на „октопод“ на латински? Не е ли octopuses?

— Мисля, че е octopi — казвам аз и завъртам учебника към себе си.

Да го свършваме и да се приключва, макар че е последното нещо, с което ми се занимава в момента. Искам да гледам статии от вестници с Томас, да търсим нашето мъртво момиче. От мястото, където седя, го виждам на компютъра, прегърбен към екрана, да щрака трескаво с мишката. После пише нещо на листче хартия и става.

— Кас — чувам Кармел да казва, а от тона на гласа й усещам, че явно говори от известно време.

Слагам най-чаровната си усмивка.

— Аха?

— Попитах дали искаш да правиш октопода, или рака-отшелник.

— Октоподът. Много са вкусни със зехтин и лимон. С лека панировка.

Кармел прави гримаса.

— Отврат.

— Не, не е. Постоянно ядяхме такива с баща ми в Гърция.

— Бил си в Гърция?

— Да — казвам разсеяно, докато прелиствам страници с безгръбначни. — Живяхме там няколко месеца…, когато бях на четири примерно. Не помня много.

— Баща ти много ли пътува? За работа, предполагам?

— Да. Или поне пътуваше.

— Вече не го ли прави?

— Баща ми е мъртъв.

Мразя да говоря с хората за това. Никога не знам как точно ще прозвучи гласът ми, като го казвам, и мразя стреснатите им погледи, докато се чудят какво да ми отговорят. Не поглеждам към Кармел. Просто продължавам да чета за различните биологични родове. Тя казва, че съжалява, и пита какво се е случило. Казвам й, че е бил убит, и тя ахва.

Това са правилните реакции. Би трябвало да съм трогнат от опита й за съчувствие. Не е нейна вината, че не съм. Просто съм виждал тези лица и съм чувал тези ахкания твърде дълго време. Убийството на баща ми вече ме прави само и единствено гневен.

Изведнъж ми проблясва, че Анна е последната ми тренировъчна работа. Тя е невероятно силна. Тя е най-трудното нещо, срещу което мога да си представя, че ще ми се наложи да се изправя. Ако я победя, ще бъда готов. Ще съм готов да отмъстя за баща си.

Мисълта за това ме смразява. Идеята да се върна в Батън Руж, да се върна в тази къща, досега винаги е била някак абстрактна. Просто идея, дългосрочен план. Предполагам, че колкото и да се ровех в проучвания за вуду магията, част от мен нарочно забавяше нещата. А и не бях особено ефективен до момента. Все още не знам какво е убило баща ми. Не знам дали въобще ще мога да призова това нещо, а и ще бъда съвсем сам. Да взема майка ми не е вариант. Не и след като години наред крия разни книги и дискретно сменям интернет страници, когато тя влезе в спалнята ми. Ще ме заключи в стаята ми до живот, ако някога разбере, че обмислям такова нещо.

Потупване по рамото ме вади от транса. Томас поставя вестник на масата пред мен — крехка, пожълтяла стара хартия, която се изненадвам, че изобщо са му дали да извади.

— Това успях да намеря — казва той.

И ето я, на първа страница, а отдолу заглавието гласи „Момиче открито заклано“. Кармел се надига, за да види.

— Това не е ли…?

— Тя е — изтърсва развълнувано Томас. — Няма много статии. Полицията е била втрещена. Почти не са провели разпити.