Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

В ръката си държи друг вестник и го прелиства.

— Последното е просто некрологът й: „Анна Корлов, обичана дъщеря на Малвина, беше погребана в четвъртък в гробището Кивикоски“.

— Мислех, че търсиш информация за доклад, Томас — коментира Кармел.

Томас започва да заеква и да обяснява. Изобщо не ги слушам какво си говорят. Взирам се в снимката й, снимка на живо момиче, с бледа кожа и дълга тъмна коса. Не си е позволила да се усмихне, но очите й са ясни, любопитни и развълнувани.

— Колко жалко — въздъхва Кармел. — Толкова е красива.

Тя посяга да докосне лицето на Анна, но аз отблъсвам пръстите й. Нещо се случва с мен и не знам какво. Момичето, което гледам, е чудовище, убийца. Същото момиче по някаква причина пощади живота ми. Внимателно прокарвам поглед по косата й, която е вързана с панделка. В гърдите си усещам топлина, но главата ми е студена като лед. Струва ми се, че може да припадна.

— Ей, пич — казва Томас и разтърсва леко рамото ми. — Какво ти е?

— Ъм — изгъргорвам аз. Не знам какво да му кажа, не знам какво се случва.

Поглеждам настрана, за да спечеля време, и виждам нещо, което ме кара да стисна челюст. Двама полицаи стоят на регистратурата.

Да кажа нещо на Кармел и Томас би било глупаво. Инстинктивно ще погледнат през рамо и това ще бъде адски подозрително. Така че просто изчаквам, като дискретно откъсвам некролога на Анна от вестника. Не обръщам внимание на разгневеното съскане на Кармел и го пъхам в джоба си.

— Не се прави така!

Дискретно прикривам вестника с чантата и учебника и отварям на страница със снимка на сепия.

— Имаш ли представа това от кой род животни е? — питам.

И двамата ме поглеждат сякаш рязко съм изплискал. Което е добре, защото точно в този момент библиотекарката се обръща и посочва към нас. Ченгетата се насочват към нашата маса, точно какво си знаех, че ще стане.

— За какво говориш? — пита Кармел.

— Говоря за сепията — казвам меко. — И ви казвам да изглеждате леко изненадани, но не твърде изненадани.

Преди да имат време да ме попитат още нещо, тропотът от стъпките на двамата мъже, окичени с белезници, фенерчета и кобури на коланите, се чува достатъчно силно, за да накара всички глави да се обърнат. Не виждам лицето на Кармел, но се надявам да не изглежда толкова потресаващо виновно, колкото това на Томас. Навеждам се към него, той преглъща и се стяга.

— Здравейте, деца — казва първият полицай с усмивка.

Той е набит, изглежда приятелски настроен и е с десетина сантиметра по-нисък от мен и Кармел. Започва, като поглежда Томас право в очите.

— Учите ли си?

— М-м-да — заеква Томас. — Случило ли се е нещо, г-н полицай?

Другият полицай човърка по масата ни и гледа отворените учебници. Той е по-висок и по-слаб от партньора си, с ястребов нос и малка брадичка. Грозен е като буболечка, но се надявам да не е злобен.

— Аз съм полицай Роубък — казва симпатичният. — А това е полицай Дейвис. Нещо против да ви зададем няколко въпроса?

Следва групово свиване на рамене от наша страна като мексиканска вълна.

— Всички познавате момче на име Майк Андовър, нали?

— Да — казва Кармел.

— Да — съгласява се Томас.

— Малко — казвам аз. — Запознах се с него преди няколко дни.

Мамка му, това е доста неприятно. Пот избива по челото ми. Никога не ми се е случвало преди. Никога не съм правил така, че някой да умре.

— Знаете ли, че е изчезнал?

Полицай Роубък ни гледа внимателно. Томас просто кима; аз правя същото.

— Да не сте го открили вече? — пита Кармел. — Той добре ли е?

— Не, не сме го открили. Но според свидетели вие двамата сте последните видени с него. Нещо против да ни кажете какво се случи?

— Майк не искаше да стои на партито — казва небрежно Кармел. — Тръгнахме си с идеята да се помотаем някъде другаде, не бяхме измислили точно къде. Уил Розенбърг караше. Разходихме се с колата по малките пътища близо до Доусън. Скоро Уил отби и Майк слезе.

— Просто така си слезе?

— Ядоса се, че Кармел движи с мен — намесвам се аз. — Уил и Чейс се опитаха да ни сдобрят, да го успокоят, но той не искаше и да чуе. Каза, че ще се прибере пеша и че иска да остане сам.

— Наясно сте, че Майк Андовър живее на поне петнадесет километра от района, за който говорите? — казва полицай Роубък.

— Не, не знаех — отговарям аз.

— Опитахме се да го спрем — казва енергично Кармел, — но той не искаше да слуша. Затова си тръгнахме. Помислих, че просто ще се обади след малко да се върнем да го вземем. Но така и не го направи.