Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Фоайето изчезва. Вместо това падам от около два метра и половина по лице в прахоляк и мръсотия. Студено е. Вдишвам дълбоко няколко пъти и гърдите спират да ме болят толкова. По рефлекс свивам крака, а единствената мисъл в главата ми е „какво, да го…?“. Когато мозъкът ми се включва отново, напрягам мускулите на бедрата си и изчаквам в полуприклекнало положение. Имам късмет, че и двата ми крака работят, но се чудя къде, по дяволите, съм. Имам чувството, че всеки момент тялото ми ще изхаби и последния останал адреналин. Където и да съм, е тъмно и мирише. Опитвам се да дишам спокойно, за да не се паникьосам и за да не вдишвам твърде много от скапания въздух. Смърди на влажно и гнило. Много неща са умрели тук — или са умрели другаде, но са били довлечени дотук.

Тази мисъл ме кара да бръкна за ножа си — моята остра, режеща гърла, застрахователна полица. Оглеждам се. Разпознавам нереалната сива светлина от къщата; мисля, че се процежда през дъските на тавана. Когато очите ми свикват с тъмното, виждам, че стените и подът са от грубо изсечен камък и са покрити с мръсотия. В съзнанието си гледам повторение на това как се качвам по стълбичките на верандата и влизам през входната врата. Как така се озовах в мазето?

— Анна? — казвам меко.

Земята се надига под мен. Подпирам се на стената, но повърхността под ръката ми не е мръсната стена. Нещо лепкаво, кишаво и влажно. И дишащо.

Трупът на Майк Андовър е наполовина потънал в стената. Бил съм се облегнал на стомаха му. Очите на Майк са затворени, сякаш спи. Кожата му изглежда тъмна и увиснала. Той се разлага, а начинът, по който е втъкнат в каменните основи, създава впечатление, че къщата бавно го поглъща. Храносмила го.

Отстъпвам няколко крачи назад. Не ми се иска той да се събуди и да започне да ми обяснява какво точно му се случва.

Тих звук от тътрене на крака грабва вниманието ми и се обръщам, за да видя една фигура, която се движи към мен, като се клати и залита като пияна. Шокът, че не съм сам, веднага е засенчен от факта, че ми се обръща стомахът. Фигурата е на мъж и смърди на пикня и повърнат алкохол. Облечен е с мръсни дрехи, стар дрипав шлифер и панталони с дупки на коленете. Преди да мога да се отместя от пътя му, изражение на страх минава през лицето му. Вратът му се завърта около раменете, сякаш е капачка на бутилка. Чувам продължителното хрущене на гръбначния стълб и той се строполява в краката ми.

Започвам да се чудя дали въобще съм се събудил от онзи кошмар. Тогава, по някаква причина, гласът на баща ми се появява в главата ми. „Не се страхувай от тъмното, Кас. Но и не вярвай, че всичко, което го има в тъмното, го има и на светло. Не е така.“

Мерси, тате. Поредната странна перла на мъдростта, която реши да споделиш с мен.

Но той беше прав. Или поне прав за последното. Кръвта ми пулсира и усещам изпъкналата вена на врата си. Тогава чувам гласа на Анна.

— Виждаш ли какво правя? — пита тя.

Но преди да мога да отговоря, тя ме обгражда с трупове, повече отколкото мога да преброя, проснати по пода като торби със смет и натрупани един върху друг чак до тавана, с ръце и крака, оплетени едни в други като гротескна плитка. Вонята е ужасна. С периферното си зрение забелязвам, че един помръдва, но като поглеждам, виждам, че движението е от буболечките, които се хранят с разложената плът, пъхат се под кожата и я повдигат на невъзможни малки бабуни. Само едно нещо в телата се движи по собствена воля: очите им се въртят лениво напред-назад, покрити с бяла слуз, сякаш се опитват да видят какво им се случва, но вече нямат сили за това.

— Анна — повтарям тихо.

— Тези не са най-страшните — изсъсква тя.

Дано се майтапи. На някои от тези трупове са им били причинени ужасяващи неща. Липсват им крайници или всичките зъби. Покрити са със засъхнала кръв от стотици малки рани. И твърде голяма част от тях са млади хора. Лица като моето, или по-млади от моето, с откъснати бузи и плесен по зъбите. Когато се обръщам и виждам, че очите на Майк са се отворили, знам, че трябва да се махна оттук. Заеби това с убиеца на духове, майната й на семейната история, няма да остана и минутка повече в някаква стая, която се пълни с мъртви тела.

По принцип нямам клаустрофобия, но в момента трябва много усърдно да си го напомням. Тогава виждам нещо, за което досега не бях имал време. Има стълби, които водят нагоре към приземния етаж. Не знам как е направила така, че да падна право в мазето, и не ми пука. Просто искам горе, във фоайето. А веднъж като съм там, искам да забравя какво видях под краката си.