Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— Не ми се вярва.

Тя излъчва такава сила. Това разумно момиче, което убива с щракване на пръсти. Тя би загърбила Тъндър Бей, ако беше имала избор.

— Честно казано, не помня — въздъхва тя. — Не мисля, че бях силна в живота. Сега ми изглежда сякаш съм се радвала на всеки миг и всеки дъх е бил свеж и очарователен.

Тя поставя ръце на сърцето си иронично, вдишва дълбоко през носа и издишва блажено.

— Най-вероятно не е било така. При всичките ми мечти и фантазии, не помня да съм била… как беше думата? Жизнерадостна.

Усмихвам се и тя също, после прибира кичур коса зад ухото си с жест, който е толкова жив и човешки, че ме кара да забравя какво щях да казвам.

— Какво правим? — питам аз. — Опитваш се да ме накараш да не те убивам, нали?

Тя скръства ръце.

— Като се има предвид, че не можеш да ме убиеш, мисля, че това би било излишно усилие.

Засмивам се.

— Много си самонадеяна.

— Така ли? Знам, че не си ми показал най-доброто от себе си, Кас. Усещам напрежението в острието, усещам как се спираш. Колко пъти си го правил преди? Колко пъти си печелил битката?

— Двадесет и два за последните три години.

Казвам го с гордост. Повече отколкото баща ми е успявал за същото време. На това моето му се вика свръхентусиазъм. Исках да бъда по-добър от него. По-бърз. По-точен. Защото не исках да свърша като него.

Без ножа си не съм нищо особено, просто обикновено седемнайсетгодишно хлапе, с нормално телосложение, може би даже леко кльощаво. Но когато държа камата в ръката си, човек би казал, че имам три черни колана примерно. Движенията ми са сигурни, силни и бързи. Тя е права, като казва, че не е видяла най-доброто от мен, но не знам защо е така.

— Не искам да те нараня, Анна. Знаеш това, нали? Не е нещо лично.

— Както и аз не исках да убия всички тези хора, които гният в мазето ми — усмихва се тя печално.

Значи не било халюцинация.

— Какво се е случило с теб? — питам я. — Какво те кара да правиш това?

— Не е твоя работа — отговаря тя.

— Ако ми кажеш…

Започвам, но не довършвам. Ако ми каже, ще разбера откъде идва силата й. А като разбера, ще мога да я убия.

Всичко започва да става все по-сложно. Това момиче, изпълнено с въпроси, и онова безмълвно черно чудовище са едно и също. Не е честно. Като прокарам ножа си през нея, дали ще ги разделя? Дали Анна ще отиде на едно място, а онова нещо на друго? Или и Анна ще бъде засмукана в същата празнота, в която отиват и другите?

Мислех, че съм избил тези мисли от главата си преди много време. Баща ми все казваше, че не ни е работа да съдим, че сме просто инструмент. Нашата задача е да ги пратим далеч от живите. Очите му бяха толкова уверени, когато го казваше. Защо аз нямам тази увереност?

Вдигам ръка бавно, за да докосна това студено лице, да прокарам пръсти по бузата й, и се изненадвам, че е мека, а не направена от мрамор. Тя стои като парализирана и после колебливо вдига своята ръка и я поставя върху моята.

Магията е толкова силна, че когато вратата се отваря и Кармел влиза през нея, нито един от двама ни не помръдва, докато тя не казва името ми.

— Кас? Какво правиш?

— Кармел — изтърсвам аз и ето я и нея, фигурата и очертана в рамката на вратата.

Ръката й е на бравата и изглежда трепери. Кармел прави още една несигурна стъпка навътре в къщата.

— Кармел, не мърдай — казвам аз.

Но тя се взира в Анна, която отстъпва от мен, като прави гримаса и хваща главата си в ръце.

— Това е тя, нали? Това ли уби Майк?

Глупаво момиче, влиза в къщата. Анна отстъпва, колкото може по-бързо, краката й поддават, но вече виждам, че очите й са станали черни.

— Анна, недей, тя не знае — казвам, но е твърде късно.

Каквото и да е това, което позволява на Анна да пощади мен, то явно е за еднократна употреба. Тя изчезва във вихрушка от черна коса и червена кръв, бледа кожа и зъби. За момент настъпва тишина и после чуваме ритмичното кап, кап, кап от роклята й.

И тогава тя се хвърля напред, готова да забие ръце в корема на Кармел.

Скачам върху нея, като в момента на сблъсъка с гранитната мощ си мисля, че съм идиот. Но поне успявам да променя траекторията й, а Кармел отскача встрани. Но избира грешната посока. Сега е по-далеч от вратата. Хрумва ми, че някои хора са умни само над учебниците. Кармел е питомна домашна котка и Анна ще я схруска за закуска, ако не направя нещо. Когато Анна прикляка, червеното от роклята й капе противно по пода, косата и очите й са диви, аз профучавам покрай Кармел и заставам между двете.