Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Тя ми хвърля презрителен поглед. Предполагам, че Кармел Джоунс се среща тайно през нощта с момчета само по романтични причини. Прокарвам нервно ръка през косата си.

— И какво сега, трябва да си измисля нещо за в училище? Че сме се натискали например?

Струва ми се, че мигам излишно много. А раменете ми са приведени и се чувствам с десет сантиметра по-нисък от нея. Тя ме гледа развеселена.

— Не те бива много в това, а?

— Нямам кой знае колко практика, Кармел.

Тя се смее. Мамка му, наистина е красива. Нищо чудно, че Томас е изпортил всичките ми тайни. Само едно шибване с камшика на миглите й сигурно го е пратило в нокаут.

— Не се безпокой — казва тя. — Ще измисля нещо. Ще кажа на всички, че се целуваш страхотно.

— Не искам да ми правиш услуги. Виж, просто карай след мен до нас, става ли?

Тя кимва и се мушва в колата си. Влизам в моята и ми се приисква да надуя клаксона, като ударя глава във волана. Така поне няма да се чува, че крещя. Защо е толкова объркано всичко? Заради Анна ли? Или заради нещо друго? Защо не мога да държа хората далеч от работата си? Никога не ми е било толкова трудно. Досега всички вярваха на каквато и лигава история да измисля, защото дълбоко в себе си не искаха да знаят истината. Като Чейс и Уил. Те изкльопаха измислиците на Томас доста лесно.

Но вече е твърде късно. Томас и Кармел са замесени в играта. А този път тя е много по-опасна.

— Томас с родителите си ли живее?

— Не мисля — казва Кармел. — Родителите му загинаха в катастрофа. Пиян шофьор влязъл в тяхната лента. Или поне така казват хората в училище.

Тя свива рамене.

— Мисля, че живее само с дядо си. Стар, доста странен тип.

— Супер.

Блъскам по вратата. Не ми пука дали ще събудя Морфран. Ще му дойде добре малко вълнение на пиперливия стар ястреб. Но след около тринадесет много шумни и дрънчащи потропвания вратата се отваря рязко и се появява Томас в някакъв изключително непривлекателен зелен халат.

— Кас? — прошепва той през жабата в гърлото си.

Не мога да не се усмихна. Трудно е да му се сърди човек, когато изглежда като четиригодишно дете с размери на тийнейджър, с коса, сплескана на една страна, и очила, които висят по средата на носа му. Когато осъзнава, че и Кармел стои насреща му, той бързо избърсва уста, в случай че има нощни лигички, и се опитва да приглади косата си. Неуспешно.

— Ъ-ъ, какво правите тук?

— Кармел ме проследи до къщата на Анна — казвам с нахална усмивка. — Ще познаеш ли защо би й хрумнало такова нещо?

Той се изчервява. Не знам дали е защото се чувства виновен, или защото Кармел го вижда по пижама. Така или иначе, се отмества, за да ни пусне да влезем, и ни води през оскъдно осветен коридор към кухнята.

Навсякъде мирише на билковия тютюн от лулата на Морфран. Виждам го и него, едрата му приведена фигура налива кафе. Подава ми чаша преди дори да съм поискал. Мърморейки си нещо по наш адрес, той излиза от кухнята.

Междувременно Томас е спрял да се щура нервно наоколо и сега се взира в Кармел.

— Тя се е опитала да те убие — изтърсва той с ококорени очи. — Не можеш да спреш да мислиш как сгърчените й пръсти се стрелват към корема ти.

Кармел премигва.

— Как разбра?

— Не прави така — предупреждавам Томас. — Караш хората да се чувстват некомфортно. Навлизаш в личното им пространство, нали се сещаш?

— Знам — казва той и добавя към Кармел. — Не го правя много често. Обикновено само когато хората имат силни или агресивни мисли или когато мислят за едно и също постоянно.

Той се усмихва.

— В твоя случай — и трите.

— Ти четеш мисли? — пита Кармел с недоверие.

— Седни, Кармел — казвам аз.

— Не ми се сяда — казва тя. — Научавам толкова много интересни неща за Тъндър Бей през последните няколко дни.

Скръства ръце.

— Ти четеш мисли, нещо в онази къща коли бившите ми гаджета, а пък ти…

— Убивам призраци — довършвам вместо нея. — С това.

Вадя камата и я поставям на масата.

— Какво друго ти е казал Томас?

— Само че и баща ти е правел същото — казва тя. — Предполагам, че така е умрял.

Поглеждам Томас ядосано.

— Съжалявам — казва той безпомощно.

— Няма нищо. Не ти е лесно. Знам.

Ухилвам се, а той ме поглежда отчаяно. Все едно на Кармел не й е ясно вече. Да не е сляпа? Въздъхвам.

— И сега какво? Има ли някакъв шанс просто да ти кажа да се прибереш и да забравиш всичко това? Има ли някакъв начин да избегна това да се превърнем в някаква весела групичка от…

Преди устата ми да довърши фразата, навеждам глава и изпъшквам в ръцете си. Кармел схваща и се засмива.