Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— Не исках да стане така — казвам честно и пристъпвам към стълбите. — Не бих те поставил в такава ситуация. Кармел ме беше проследила.

— Тя добре ли е? — пита Анна с изненадващо изтънял глас.

— Нищо й няма.

— Това е добре. Мислех, че може да съм я наранила. А тя има толкова хубаво лице.

Анна не гледа към мен. Човърка нещо по парапета. Опитва се да ме накара да кажа нещо, но не знам какво.

— Трябва да ми кажеш какво се е случило с теб. Трябва да знам как си умряла.

— Защо искаш да ме накараш да си го припомня? — пита тихо тя.

— Защото трябва да те разбера. Трябва да разбера защо си толкова силна — започвам да мисля на глас. — Доколкото знам, убийството ти не е било чак толкова странно или ужасно. Не е било дори чак толкова брутално. И не мога да разбера защо си такава, каквато си. Трябва да има нещо…

Когато спирам, Анна ме гледа с разширени, отвратени очи.

— Какво?

— Започвам да съжалявам, че не те убих — казва тя.

На лишения ми от сън мозък му отнема минутка да я разбере, но когато това най-после се случва, се чувствам като пълен задник. Бил съм около твърде много смърт. Виждал съм толкова много болни, извратени неща, че говоря за тях все едно разказвам приказка за лека нощ.

— Колко знаеш — пита тя, — за това, което се случи с мен?

Гласът й е по-тих, почти сподавен. Разговорите за убийства, изброяването на факти са неща, с които съм израснал. Само че сега не знам как да го направя. Когато Анна стои пред мен, това се превръща в нещо повече от думи или картинки от книга. Когато най-после проговарям, казвам всичко бързо и нацяло, както се маха лепенка от рана.

— Знам, че си била убита през 1958 г., когато си била на шестнайсет. Някой ти е прерязал гърлото. Била си на път към училищен бал.

Малка усмивка се заиграва по устните й, но не се задържа.

— Много исках да отида — казва тя тихо. — Щеше да бъде последният ми бал. Първият и последният.

Тя поглежда роклята си и прокарва пръсти по шева.

— Щях да нося това.

На мен не ми изглежда като кой знае какво, просто права бяла рокля с малко дантели и панделки, но какво ли разбирам аз? Първо, не съм момиче и второ, не знам много за 1958 г. Тогава може да е била много шик, както би казала майка ми.

— Не е нищо особено — казва тя, сякаш ми чете мислите. — Една от наемателките в общежитието по това време беше шивачка. Мария. От Испания. Мислех, че е много екзотична. Наложило й се да остави дъщеря си, малко по-малка от мен, когато дошла тук, и обичаше да си говори с мен. Взе ми мерките и ми помогна да я ушия. Исках нещо по-елегантно, но никога не ме е бивало в шиенето. Непохватни пръсти.

Показва ми ръцете си, сякаш да видя какви бели могат да вършат.

— Много си красива — казвам аз, защото това е първото нещо, което идва в тъпата ми, празна глава.

Замислям се дали да не си отрежа езика с камата. Едва ли това искаше да чуе, а и прозвуча някак грешно. Гласът ми е не на място. Добре поне, че не измодулира като на Питър Брейди.

— Защо щеше да ти бъде последният бал? — питам бързо.

— Щях да избягам от къщи — казва тя.

Непокорство проблясва в очите й, както сигурно е било и тогава, и има плам в гласа й, който ме натъжава. После всичко това изчезва и тя изглежда объркана.

— Не знам дали щях да го направя. Но исках.

— Защо?

— Исках да започна живота си — обяснява тя. — Знаех, че нищо няма да направя, ако остана тук. Щеше да трябва да се занимавам с общежитието. А и ми беше писнало да се боря.

— Да се бориш?

Правя още една стъпка напред. Кичури коса се спускат покрай шията й и се раздвижват, когато тя прегръща раменете си. Толкова е бледа и малка, че трудно мога да си я представя да се бори с когото и да било. Не и с юмруци.

— Не беше точно борба — казва тя. — И същевременно беше. С нея. И с него. Криех се, карах ги да мислят, че съм по-слаба, защото те така искаха. Тя ми каза, че баща ми би искал така. Да бъда тихо и послушно момиче. А не блудница. Не курва.

Поемам дълбоко въздух. Питам кой я е нарекъл така, кой би казал такова нещо, но тя вече не ме слуша.

— Той беше лъжец. Лентяй. Правеше се, че обича майка ми, но не беше така. Каза, че ще се ожени за нея и тогава ще има всичко останало.

Не знам за какво говори тя, но се досещам какво се има предвид под „всичко останало“.

— Ти си била — казвам тихо. — Той е преследвал теб.

— Той… ме причакваше, в кухнята или навън. Чувствах се като парализирана. Мразех го.

— Защо не каза на майка си?

— Не можех… — тя спира, но после продължава. — Не можех да му се оставя. Щях да избягам. Щях.