Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Лицето й е като вкаменено. Дори очите й не изглеждат живи. Всичко, което е останало от нея, са движещи се устни и глас. Всичко друго се е прибрало вътре.

Вдигам ръка и докосвам бузата й, студена като лед.

— Той ли беше? Той ли те уби? Той ли те проследи онази нощ и…

Анна клати глава много бързо и се отдръпва.

— Стига толкова — казва тя с глас, който се опитва да бъде твърд.

— Анна, трябва да знам.

— Защо? Защо трябва да знаеш? Какво ти влиза в работата? — Тя слага длан на челото си.

— Самата аз едва си спомням. Всичко е покрито с кал и кръв.

Клати глава, разстроена е.

— Няма какво да ти кажа! Бях убита, всичко стана черно и после се озовах тук. Бях това нещо и убивах, и убивах и не можех да спра.

Дишането й прескача.

— Направиха ми нещо, но не знам какво. Не знам.

— Те? — питам, но виждам, че това няма да продължи.

Буквално я виждам как се затваря в себе си и след няколко минути може да се намирам тук насред вихрушката на момичето с черни вени и кървяща рокля.

— Има едно заклинание — казвам аз, — което може да ми помогне да разбера.

Тя се успокоява малко и ме поглежда сякаш съм изперкал.

— Магически заклинания? — пуска една малка недоверчива усмивка. — Ще ми пораснат крилца като на фея или ще прескачам огън?

— За какво говориш?

— Магията не съществува. Това са измислици и суеверия, стари проклятия на езика на бабите ми във Финландия.

Не мога да повярвам, че се съмнява в съществуването на магиите, при условие че стои пред мен мъртва и говори. Но нямам възможност да я убеждавам, защото нещо започва да се случва, нещо се обърква в главата й и тя потръпва. Когато премигва, погледът й е някъде далеч.

— Анна?

Ръката й се стрелва напред, за да ме държи на разстояние.

— Няма нищо.

Приближавам се и я поглеждам.

— Това не беше нищо. Спомни си нещо, нали? Какво беше? Кажи ми!

— Не, аз… нищо не беше. Не знам.

Тя докосва слепоочията си.

— Не знам какво стана.

Няма да е лесно. Ще бъде почти невъзможно, освен ако не получа нейното съдействие. Тежко чувство на безнадеждност се промъква в изтощените ми крайници. Усещането е сякаш мускулите ми започват да атрофират, а моите не са кой знае какво така или иначе.

— Моля те, Анна. Имам нужда от помощта ти. Трябва да ни позволиш да направим заклинанието. Трябва да пуснеш и още хора с мен.

— Не. Никакви заклинания! И никакви други хора! Знаеш какво ще стане. Не мога да го контролирам.

— За мен можеш да го контролираш. Ще можеш и за тях.

— Не знам защо не ми се налага да те убия. А и не ти ли стига това? Защо ме молиш за още услуги?

— Анна, моля те! Трябва да пуснеш поне Томас и може би Кармел, момичето, което видя тази сутрин.

Анна гледа към палците на краката си. Тъжна е, знам, че е тъжна, но тъпото „по-малко от седмица“ на Морфран звъни в ушите ми и искам просто да се свършва с всичко. Не мога да оставя Анна на воля още цял месец, в който е много вероятно да добави към колекцията в мазето. Няма значение, че ми е приятно да си говоря с нея. Няма значение, че я харесвам. Няма значение, че това, което й се е случило, не е било честно.

— Ще ми се да си тръгваш — казва тихо тя.

Когато вдига поглед, виждам, че почти плаче и гледа през рамото ми към вратата или може би към прозореца.

— Знаеш, че не мога — казвам като огледало на думите й отпреди малко.

— Караш ме да искам неща, които не мога да имам.

Преди да успея да отгатна какво има предвид, тя потъва в стълбите, долу, дълбоко в мазето, където знае, че няма да я последвам.

Гидиън се обажда точно след като Томас ме оставя пред къщи.

— Добро утро, Тезеус. Извинявай, че те будя толкова рано в неделя.

— Буден съм от часове, Гидиън. И вече поработих здраво.

От другата страна на Атлантика той сигурно ми се хили. Като влизам в къщата, кимвам за добро утро на майка ми, която гони Тибалт надолу по стълбите и дудне, че плъховете не са добра храна за него.

— Колко жалко — киска се Гидиън. — А аз чакам от часове да ти се обадя, с надеждата, че ще ти дам шанс да се наспиш. Много досадно беше. Тук е почти четири следобед, предполагам знаеш. Но мисля, че вече имам основната част от заклинанието ти.

— Не знам дали има значение изобщо. Щях да ти звъня по-късно. Има проблем.

— Какъв тип проблем?

— От типа, че никой, освен мен не може да влезе в къщата, а аз не съм вещица.

Разказвам му малко по-подробно какво се е случило, като по някаква причина пропускам факта, че съм имал дълги разговори с Анна през нощта. Чувам го да цъка с език от другата страна. Сигурен съм, че също така потърква брадичката си и си почиства очилата.