Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— Аз да не съм ван Хелсинг?

— Той казва, че познава д-р Бароуз от Холиоук.

Изсумтявам.

— Д-р Бароуз знае, че чудовищата не са истински.

Майка ми въздъхва.

— Кой знае кое е истинско и кое — не? Повечето от нещата, които ти си отпратил от тоя свят — някои биха ги нарекли чудовища.

— Така е — слагам ръка на вратата. — Сигурна ли се, че ще можеш да намериш билките, които ми трябват?

Тя кимва.

— Ти сигурен ли си, че ще ги навиеш да ти помогнат?

Поглеждам тълпата.

— Ще видим.

Коридорите днес изглеждат като във филм. Нали се сещате: когато важните герои ходят на забавен каданс, а останалите хора просто преминават на без фокус като цветни петна от дрехи и плът. Мернах Кармел и Уил в тълпата, но Уил тръгна в обратна посока, като ме видя, а Кармел не ме забеляза. Така и не засякох Томас, макар че ходих до шкафчето му два пъти. Сега се мъча да стоя буден в час по геометрия. Не ми се получава. Трябва да забранят да се преподава математика толкова рано сутрин.

По средата на доказването на някаква теорема едно листче, свито на правоъгълник, се озовава на чина ми. Когато го отварям, виждам, че е бележка от Хайди, хубаво русокосо момиче, което седи три редици зад мен. Пита дали имам нужда от помощ с ученето. И дали искам да ходим да гледаме новия филм с Клайв Оуен. Пъхвам бележката в учебника по математика, все едно ще отговоря по-късно. Няма да го направя, разбира се, а ако ме пита, ще й кажа, че се справям добре и сам, а за киното, може би някой друг път. Може да попита пак, два-три пъти даже, но след това ще схване намека. Сигурно звучи грубо, но не е. Какъв е смисълът да ходим на кино, да започвам нещо, което не мога да довърша? Не искам да ми липсват хора и не искам аз да липсвам на тях.

След часа се шмугвам през вратата и се изгубвам в тълпата. Струва ми се, че чувам гласа на Хайди да ме вика, но не се обръщам. Имам работа за вършене.

Шкафчето на Уил е най-близо. Той вече е там и, както обикновено, Чейс се мотае около него. Когато ме вижда, очите му започват да шарят наляво-надясно, все едно не трябва да ни виждат заедно.

— Как е, Уил? — питам.

Кимам на Чейс, а той се обръща към мен с каменно лице, сякаш да ме предупреди да внимавам и че всеки момент може да ми набие шамарите. Уил не казва нищо. Само ми хвърля поглед и продължава да прави каквото си прави, слага и вади учебници за следващия час. Осъзнавам с леко неприятна изненада, че Уил ме мрази. Той така и не ме харесваше, от лоялност към Майк, но сега откровено ме мрази, заради това, което се случи. Не знам защо не бях забелязал досега. Май не обръщам много внимание на живите. Във всеки случай това ме кара да се радвам, че ще му кажа каквото имам да казвам — че трябва да е част от ритуала със заклинанието. Може би това ще му помогне да преодолее всичко това.

— Каза, че искаш да участваш? Сега ти се предлага такъв шанс.

— И какъв е този шанс? — пита той.

Очите му са студени и сиви. Погледът му е твърд и умен.

— Може ли първо да разкараш маймунката си?

Правя знак към Чейс, но никой от двамата не помръдва.

— Ще правим заклинание, за да поставим призрака под контрол. Да се срещнем в магазина на Морфран след училище?

— Ти си пълен изрод бе, човек — казва Чейс през зъби. — Докара ни всичките тези лайна на главата. Да ни караш да говорим с полицията.

Не мога да разбера какво толкова мрънка. Ако ченгетата са били толкова любезни с тях, колкото с мен и Кармел, не виждам какъв е големият проблем. А и предполагам, че са били, защото се оказах прав за тях. Изчезването на Майк предизвика само една малка хайка, която кръстосваше хълмовете за около седмица. Имаше само няколко статии във вестниците, които бързо паднаха от първа страница.

Всички изкльопаха историята, че просто е избягал от къщи. Така и се очакваше. Когато хората се сблъскат с нещо свръхестествено, те го рационализират към ежедневието си. Така направиха и ченгетата в Батън Руж с убийството на баща ми. Нарекоха го изолиран акт на екстремно насилие, най-вероятно извършен от някого, който преминава през щата. Няма значение, че нещо почти го беше изяло. Няма значение, че човек не може да отхапе такива големи парчета плът.

— Поне ченгетата не смятат, че сте замесени — чувам се да казвам отнесено.

Уил затръшва вратата на шкафчето си.

— Не това е важното — изсъсква той.

Поглежда ме право в очите.

— Гледай това да не е поредното забаламосване. Съветвам те да се появиш този път.

Те си тръгват и след секунди Кармел се появява до рамото ми.