Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

За разлика от него, зад мен Томас изглежда като развълнувано кученце, което не знае, че го водят на ветеринар. Трябва да призная, че и аз малко се вълнувам. Досега не съм имал много случаи да покажа способностите си пред други хора. Не знам кое ми се иска повече: да впечатля Томас или да изтрия самодоволното изражение от лицето на Уил. Разбира се, Уил ще трябва също да се пробва.

Колата забавя ход. Уил оглежда сградите вляво. Някои изглеждат като складове, други като евтини жилищни постройки, които са били изоставени преди доста време. Всички са в избледнял жълт цвят.

— Там — казва той и след малко промърморва под носа си. — Или поне така мисля.

Паркираме в малка уличка и всички слизаме. В тази обстановка Уил изглежда доста по-неуверен.

Вадя камата от чантата и я запасвам на рамото си, подавам чантата на Томас и кимам на Уил да ни води. Минаваме покрай фасадата на сградата и после покрай още две, докато стигаме до нещо като стар жилищен блок. Прозорците са като на апартаменти, с двойна дограма, но без стъкла. Встрани виждам противопожарна стълба. Натискам дръжката на входната врата. Не знам защо, но е отключено. Това е добре. Щяхме да бъдем доста подозрителна гледка, ако се качвахме по страничната стълба.

Когато влизаме в сградата, Уил прави знак да се качим нагоре. Смесват се много миризми, на кисело и застояло, сякаш твърде много хора са живели тук и са оставили собствената си смрад, несъвместима с тази на другите.

— Е? — питам аз. — Някой ще ми каже ли какво правим тук?

Уил не казва нищо. Само поглежда Кармел, която покорно заговаря.

— Преди около осем години имало ситуация със заложници в апартамент на горния етаж. Някакъв жп работник откачил, заключил жена си и дъщеря си в банята и започнал да размахва пушка. Някой повикал ченгетата и те пратили парламентьор. Не може да се каже, че преговорите минали добре.

— Тоест?

— Тоест — намесва се Уил, — ченгето, което било изпратено да преговаря, получило куршум в гръбнака, а извършителят се застрелял в главата малко след това.

Опитвам се да осмисля информацията и да не се избъзикам с Уил, че използва думи като „извършителя“.

— Майката и дъщерята се измъкнали невредими — казва Кармел.

Гласът й звучи нервно, но развълнувано.

— Това ли е историята? — питам аз. — Водите ме в апартамента на някакъв жп работник, дето го сърби пръста на спусъка, така ли?

— Не става дума за жп работника — отговаря Кармел. — А за ченгето. Говори се, че се е появявал в сградата след инцидента. Някои хора казват, че са го виждали през прозорците или че са го чували да говори с някого, да убеждава някого да не прави нещо. Казват, че веднъж даже извикал на някакво момченце, което минавало по улицата. Провесил се през прозореца и му изкрещял да се маха оттам. Изплашил го почти до смърт.

— Може да се окаже поредната градска легенда — казва Томас.

Но от опит знам, че обикновено не се оказва така. Не знам какво ще открия, като се качим горе. Дали изобщо ще намерим нещо, а ако е така, дали въобще трябва да го убивам. Все пак никой не спомена ченгето да е злонамерено, а практиката е да оставяме безопасните призраци на мира, независимо че от време на време може да поизплашат някого.

Практиката. Усещам тежестта на камата на рамото ми. Познавам този нож цял живот. Гледал съм как острието танцува из въздуха, първо в ръцете на баща ми, а после в моите собствени. Силата му ми нашепва — влива се през ръката ми право в гръдния ми кош. Цели седемнайсет години тази кама ме пази и ме прави силен.

Кръвната връзка, все ми казваше Гидиън. „Кръвта на твоите деди е вградена при изковаването на камата. Великите мъже използвали кръвта на своя най-добър воин, за да отпраща духовете. Тази кама е на баща ти и е твоя и двамата й принадлежите.“

Така ми казваше той. Понякога придружено от смешни мимики и жестикулации. Камата е моя и аз я обичам, както вие бихте обичали вярна хрътка. Велики мъже, които и да са били те, са вградили кръвта на мой прароднина, кръвта на воин, в острието. Това отпраща духовете, но не знам накъде. Гидиън и баща ми казваха никога да не си задавам този въпрос.

Толкова съм се замислил, че неволно ги водя право в апартамента. Вратата е леко открехната и вече сме в празната всекидневна. Краката ни изтрополяват по голия под — почти нищо не е останало. Прилича на талашит. Спирам толкова рязко, че Томас се блъска в гърба ми. За момент си мисля, че мястото е празно.

Но после виждам тъмната фигура, която се е свила в ъгъла до прозореца. Покрил е лицето си с ръце и се клати напред-назад, като си мънка нещо.