Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— Ти бъзикаш ли се?

Няма да споря с тях. Текстът на заклинанието наистина звучи глуповато. Знам, че магията работи и че съществува, но не знам защо трябва да изглежда толкова идиотски понякога.

— Ще го повтаряме без прекъсване, докато влизаме в къщата. Силата на защитния кръг трябва да ни следва, макар че оставяме камъните зад нас. Аз ще нося кристалната купа. Като влезем вътре, ще я напълня и ще започнем.

Кармел поглежда към „кристалната купа“, която представлява лъскава сребърна чиния.

— С какво ще я напълниш? — пита тя. — Със светена вода ли?

— Най-вероятно с минерална — отговаря Томас.

— Забравяте трудната част — казвам аз и всички ме поглеждат. — Нали се сещате, че трябва да затворим Анна в кръга и да й хвърлим кокошите крака.

— Ти сериозно ли? — изстенва Уил отново.

— Няма да й хвърляме кокошите крака… — Томас извърта очи поради нашето невежество. — Ще ги поставим някъде наблизо. Кокошите крака имат успокояващ ефект върху духовете.

— Това не е трудната част — казва Уил. — Трудното е да я вкараме в нашия кръг от човешки тела.

— Веднъж като влезе в кръга, ние ще сме в безопасност. Аз ще мога да ползвам кристалната купа, без да ме е страх дори. Но не трябва да нарушаваме кръга. Не и преди да е свършило заклинанието и тя да е отслабена. А и дори тогава ще е най-добре бързичко да се разкараме оттам.

— Супер — казва Уил. — Можем да репетираме, колкото си искаме, но без тази част, в която всички може да умрем.

— Това е най-доброто, което можем да направим в момента — казвам аз. — Така че давайте да почваме с текста.

Опитвам се да не мисля какви аматьори сме и колко глупаво е всичко това.

Морфран влиза в магазина, свиркайки си, но въобще не ни обръща внимание. Единственото, което издава, че е наясно с какво се занимаваме, е, че обръща табелата на входната врата от „отворено“ на „затворено“.

— Чакайте малко — казва Уил.

Томас точно е отворил уста да започне с текста и прекъсването го оставя в нелепо положение.

— Защо да се махаме оттам след заклинанието? Тя ще е слаба, нали така? Защо не я убием на момента?

— Такъв е планът — отговаря Кармел. — Нали, Кас?

— Ами да — казвам. — Но зависи как ще мине всичко. Дори не знаем дали ще проработи.

Не съм много убедителен. Мисля, че изрекох повечето реплики, докато се взирах в обувките си. За лош късмет, Уил веднага засича моята неувереност. Той прави крачка назад от кръга ни.

— Хей! Не може да правиш така по време на заклинанието — изджавква Томас.

— Млъквай, изрод — казва Уил пренебрежително и на мен ми кипва.

Той поглежда към мен.

— Защо трябва да си ти? Защо трябва ти да го направиш? Майк беше най-добрият ми приятел.

— Трябва да съм аз — казвам простичко.

— Защо?

— Защото камата е моя.

— Какво му е трудното? Замахваш и мушкаш, нали така? Всеки тъпак го може.

— При теб няма да проработи — казвам. — В твоите ръце това ще е просто нож. А обикновен нож не може да убие Анна.

— Не ти вярвам — казва той и застава пред мен.

Това е кофти. Искам Уил да е на моя страна не само защото ми трябва за кръга, а защото част от мен чувства, че му го дължа, че той заслужава да участва. От хората, които познавам, той пострада най-много от Анна. Какво да правя?

— Ще вземем твоята кола — казвам. — Всички. Тръгваме. Веднага.

Уил е зад волана и хвърля недоверчиви погледи към мен. Аз съм на седалката до него, а Кармел и Томас са отзад. Сега не ми се мисли колко ли се потят дланите на Томас. Трябва да им докажа — на всички тях — че съм всичко, което твърдя, че съм. Че това е моето призвание, моята мисия. А може би, след като Анна доста ме понатупа (макар че не искам да си го призная, това подсъзнателно ми влияе), имам нужда още веднъж да го докажа и пред себе си.

— Къде отиваме? — пита Уил.

— Ти ми кажи. Аз не познавам Тъндър Бей. Закарай ме там, където са призраците.

Уил осмисля информацията. Облизва устни напрегнато и поглежда Кармел в огледалото за задно виждане. Макар че изглежда нервен, усещам, че му хрумва някаква идея. Налага се всички да се хванем за нещо, когато той прави неочакван обратен завой.

— Ченгето — казва той.

— Ченгето? — пита Кармел. — Сериозно ли? Това е само измислица.

— Допреди няколко седмици всичко беше само измислица — отговаря Уил.

Караме през града, минаваме покрай търговската част и влизаме в индустриалната зона. Гледката се сменя на всяко кръстовище, от дървета със златисти и червенеещи листа, през улични лампи и ярки пластмасови табели, до железопътни линии и сиви бетонни сгради. Лицето на Уил е мрачно и не издава каквото и да било любопитство. Просто иска да ми покаже какво е намислил. Надява се, че ще се издъня, че ще се окажа въздух под налягане.