Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Избягвам поредната от атаките му, завъртам се и забивам лакът в тила му.

— Други се разтапят в локва кръв. Трети експлодират.

Поглеждам към приятелите си, очите им са разширени, следят всичко съсредоточено и прехласнато.

— Някои оставят следи — прах или петна. Други не.

— Кас — казва Томас и сочи зад мен.

Но аз вече знам, че призракът се е изправил и ще ме атакува в гръб. Отстъпвам встрани и прокарвам камата през ребрата му. Той се свлича на коляно.

— Всеки път е различно — казвам аз. — С изключение на края.

Поглеждам право към Уил, готов съм да довърша работата. Но в този момент усещам как ръцете на призрака ме хващат за глезените и ме дърпат.

Какво казах току-що? И двете му ръце. Точно така. Само че си спомням ясно как отрязах едната. Тази мисъл ми се струва много интересна момент преди главата ми да се блъсне в талашитения под. Призракът се хвърля към гърлото ми и едва го удържам. Поглеждам ръцете и виждам, че едната е различна от другата. Малко по-тъмен тен на кожата, с по-дълги пръсти и изгризани нокти. Чувам как Кармел крещи на Томас и Уил да ми помогнат, но това е последното, което искам. Това би ми развалило кефа.

И все пак, докато се търкалям по пода със стисната челюст, опитвайки се да насоча камата към гърлото на призрака, ми се ще да имах малко повече от спортната физика на Уил. Аз съм слаб и жилав и това ме прави бърз и гъвкав, но когато стане дума за свободна борба, нямаше да е лошо да мога да метна някого през стаята.

— Нищо ми няма — казвам на Кармел. — Просто го чакам да се измори.

Думите ми са задавени от издайническо стенание и от напъна на цялото ми тяло. Те ме гледат с ококорени очи, а Уил прави отривиста крачка напред.

— Стой настрана! — извиквам и успявам да ритна противника си в корема. — Просто ми трябва малко време. Тук са двама, нали се сещаш?

Дишам тежко, пот се стича в косата ми.

— Няма грижи… просто ще трябва да правя всичко по два пъти.

Поне така се надявам. Това е единственото, което ми хрумва да опитам. Би следвало всичко да се свежда до отчаяно кълцане и ръгане. Не си представях точно това, като предложих да дойдем да половуваме. Къде са всички приятни и лесни призраци, когато ти трябват?

Напрягам мускули и със силен ритник отхвърлям ченгето/ жп работник от себе си. Изправям се с мъка на крака, стисвам камата по-здраво и се концентрирам. Той е приклекнал за скок и когато се хвърля към мен, аз започвам да махам и да кълцам с камата като ходещ пасатор. Надявам се отстрани да изглежда по-ефектно, отколкото ми се струва. Косата и дрехите ми се раздвижват от полъх, който не усещам по тялото си. Черен дим изригва изпод мен.

Преди да приключа — преди с него да е приключено — чувам два отделни гласа, един през друг, в някаква мрачна хармония. След всичкото кълцане се взирам в две различни лица, заемащи едно и също пространство: два реда зъби, които скърцат, едно синьо око и едно кафяво. Радвам се, че свърших и това. Некомфортът и раздвоението, които изпитвах в началото, са се изпарили. Независимо дали този призрак е причинил вреда на някой друг, със сигурност е причинявал вреда на двете души, пленени в него. Където и да ги изпращам, сигурно е по-добре от това — да си в капан е човека, когото мразиш най-много, да се побърквате един друг ден след ден, седмица след седмица, година след година.

Когато всичко свършва, стоя сам в центъра на стаята, струйки дим се разнасят към тавана и изчезват. Томас, Кармел и Уил стоят вкопчени един в друг и се взират в мен. Ченгето и жп работника ги няма. Няма я и пушката.

— Това беше… — е всичко, което Томас намира сили да каже.

— Това е работата ми — казвам простичко, като ми се иска да не бях толкова задъхан. — Така че, без повече спорове.

Четири дни по-късно седя на плота в кухнята и гледам как майка ми мие някакви смешно изглеждащи корени, които после стърже и реже, за да добави към билковата смес, която ще носим около вратовете си довечера.

Довечера. Най-после. Имам чувството, че отне цяла вечност, а все пак ми се иска да имам поне още един ден. Все някак си се озовавах пред къщата на Анна, всяка нощ, неспособен да измисля какво да й кажа. И всяка нощ тя се показваше на прозореца и ме гледаше. Не съм спал много напоследък, макар че част от това се дължи и на кошмарите. Стават все по-лоши, откакто пристигнахме в Тъндър Бей. А това се случва в много лош момент. Изтощен съм, когато не бива — когато най-малко мога да си го позволя.

Не помня дали баща ми е имал кошмари, или не, но дори да е имал, не би ми казал. Гидиън също не е споменавал, а и аз не съм повдигал темата, защото ме е страх да не се окажа единствен. Това би означавало, че съм по-слаб от предците си. Че не съм толкова силен, колкото всички очакват от мен.