Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Сънят винаги е един и същ. Фигура, надвесена над лицето ми. Страхувам се, но също така знам, че фигурата е свързана с мен по някакъв начин. Това не ми харесва. Мисля, че е баща ми.

И все пак не точно. Баща ми е продължил пътя си. Майка ми и Гидиън са се уверили в това; стояли са в къщата в Батън Руж, където е бил убит, много нощи подред, изписвали са руни и са горили свещи. И той не се е появил. Тогава не можах да преценя дали майка ми беше по-скоро успокоена, или разочарована от това.

Гледам я сега как забързано реже и намачква различни билки, премерва порциите и ги разсипва от хаванчето с чукалото. Движенията й са бързи и отмерени. Наложи й се да го прави в последния момент, защото се оказа трудно да намери очеболец, и в крайна сметка поръча от някакъв непознат доставчик.

— И за какво е това? — питам аз и взимам едно парченце.

То е изсушено и зеленикавокафяво. Прилича на сено.

— Пази от нараняване от пръсти на ръка. Другото му име е петпръстник — казва тя разсеяно, после ме поглежда. — Анна има по пет пръста на ръцете, нали?

— На всяка от тях — казвам развеселено и оставям парченцето обратно.

— Пак почистих камата — казва тя, докато добавя щипка алетрис, за който казва, че държи враговете настрана. — Ще ти трябва. Доколкото разбирам, като чета заклинанието, то доста ще я отслаби. Ще можеш да довършиш започнатото. Да направиш това, за което дойде.

Забелязвам, че не се усмихва. Макар че напоследък не се навъртам много вкъщи, тя ме познава. Знае, когато нещо не е както трябва, и обикновено има доста добра представа какво точно е то. Нарича го майчински инстинкт.

— Какво не е наред този път, Касио? — пита тя. — Какво е различно?

— Нищо. Нищо не би трябвало да е различно. Тя е по-опасна от всеки друг призрак, който съм срещал. Може би дори от тези, които татко е срещал. Убивала е повече; по-силна е.

Поглеждам купчинката нарязан петпръстник.

— Но е и по-жива от всеки друг. Не е объркана. Не е някакво влачещо се, жалко същество, което убива от страх и ярост. Нещо й е причинило всичко това и тя го съзнава.

— Колко знае тя според теб?

— Мисля, че й е ясно всичко, но се страхува да ми каже.

Майка ми отмята коси от очите си.

— След тази нощ ще разбереш със сигурност.

Смъквам се от плота.

— Мисля, че вече разбирам — казвам гневно. — Знам кой я е убил.

Не мога да спра да мисля за това. За мъжа, който я е тероризирал, това младо момиче, и ми се иска да му размажа мутрата. С глас като на робот преразказвам на майка си това, което ми каза Анна. Когато я поглеждам, виждам големите й тъжни кравешки очи.

— Това е ужасно — казва тя.

— Да.

— Но не можеш да пренапишеш историята.

Ще ми се да можех. Ще ми се тази кама да беше способна на повече неща, освен да убива — искам да разрежа линията на времето и да вляза в онази къща, в кухнята, където той я причаква, и да я измъкна оттам. Щях да направя така, че тя да има бъдещето, което заслужава.

— Тя не иска да убива хора, Кас.

— Знам. Но как тогава да…

— Ще го направиш, защото трябва — казва тя простичко. — Защото тя има нужда от това.

Поглеждам камата, забита в буркана със сол. Нещо ми замирисва на хапче за болно гърло. Майка ми кълца поредната билка.

— Това какво е?

— Анасон.

— И за какво служи?

Тя се усмихва леко.

— Мирише приятно.

Поемам дълбоко въздух. След по-малко от час всичко ще е готово и Томас ще ме прибере с колата. Ще взема малките кадифени торбички, завързани с дълги корди, и четирите бели квадратни свещи с есенции от масла, а той ще носи кристалната купа и торбата с камъните. И ще отидем да убием Анна Корлов.

Къщата ни очаква. Другите стоят около мен и се страхуват до смърт от това, което е вътре, но аз се плаша повече от самата къща. Знам, че е глупаво, но не мога да се отърся от усещането, че ни наблюдава и че може би се киска на детинските ни опити да сложим край на всичко това — смее се от дълбините на основите си, докато ние размахваме кокоши крака в нейна посока.

Въздухът е хладен. Дъхът на Кармел вдига малки облачета пара. Тя е облечена с тъмносиво джинсово яке и червен шал на едра плетка; под шала е торбичката с билки от майка ми. Уил е със спортното си яке с емблемата на отбора, разбира се, а Томас е мърляв, както винаги, с протърканата си войнишка куртка. Той и Уил пухтят и подреждат камъните от Горно езеро в прахоляка пред къщата. Правят кръг около краката ни, широк около метър и двадесет.

Кармел застава до мен, а аз продължавам да се взирам към входната врата. Камата виси на рамото ми. После ще я сложа в джоба си. Кармел подушва торбичката с билки на врата си.