Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— Кръгът е оформен — казва Томас. — Тя е под контрол.

Той коленичи и ние го следваме. Странно е това усещане, че краката ни се движат като един. Томас слага сребърната купа на пода и развива капачката на минералната вода.

— Това ще свърши идеална работа — уверява ни той. — Чиста е и е добър проводник. Светената вода… си пада малко снобария.

Водата се изсипва в купата с мелодично звънтене и изчакваме, докато повърхността застине.

— Кас — казва Томас.

Поглеждам го. Стряскам се, когато осъзнавам, че не го е казал на глас.

— Кръгът ни свързва. Сега можем да си говорим само с мисли. Кажи ми какво трябва да знаеш. Какво искаш да видиш.

Всичко това е твърде, твърде странно. Заклинанието е силно — усещам съзнанието си ясно, а същевременно главата ми е празна като балон. Но се чувствам стабилен. Чувствам се в безопасност.

„Покажи ми какво се е случило с Анна“ — мисля си внимателно. „Как е била убита, какво й дава тази сила?“

Томас отново затваря очи и Анна започва да трепери, сякаш има треска. Главата на Томас клюмва. За момент решавам, че е припаднал и че сме го загазили, но после осъзнавам, че просто се взира във водата в купата.

— О — чувам шепота на Кармел.

Атмосферата наоколо се променя. Къщата се променя. Странната сива светлина бавно става по-топла, а прахта изчезва от мебелите. Премигвам. Виждам къщата на Анна, както сигурно е изглеждала, когато е била жива.

Подът във всекидневната е покрит с ръчно изтъкана постелка, а стаята е осветена от кандила, които сипят жълтеникава светлина. Зад нас се отваря и затваря врата, но аз все още разглеждам промените, гледам снимките по стените и ръждивочервената бродерия на дивана. Като се взирам по-внимателно, виждам, че не е много чисто; полилеят е изцапан и му липсват някои висулки, а облицовката на люлеещия се стол е скъсана.

Някаква фигура се движи през стаята — момиче с тъмнокафява пола и едноцветна сива блуза. Носи учебници. Косата й е вързана на дълга кестенява опашка, пристегната със синя панделка. Когато се обръща по посока на някакъв звук, идващ от стълбището, виждам лицето й. Това е Анна.

Чувството да я видя жива е неописуемо. Преди си мислех, че няма как да е останало много от живото момиче в това, което Анна е сега, но не съм бил прав. Когато поглежда към човека на стълбището, очите й са ми толкова познати. Погледът й е твърд и знаещ. Но в него има и ярост. Знам, без да поглеждам, че това е мъжът, за когото тя ми разказа — онзи, който е щял да се ожени за майка й.

— И какво научихме в училище днес, скъпа Анна?

Акцентът му е толкова силен, че едва разбирам думите.

Слиза по стълбите, а начинът, по който стъпва, е вбесяващ — лениво, самоуверено и нагло. Леко накуцва с единия крак, но не се подпира на дървения бастун, който носи. Когато започва да се разхожда около нея, ми напомня на акула, която се готви за атака. Анна свива челюст. Ръката му се пресяга над рамото й и пръстът му минава по корицата на един учебник.

— Още работи, дето не ти трябват.

— Мама иска да се представям добре — отговаря Анна.

Това е гласът, който познавам, но с малко по-изразен фински акцент. Тя се обръща. Не я виждам, но съм сигурен, че го гледа право в очите.

— Така и ще направиш — той се усмихва.

Има ръбесто лице и здрави зъби. Небръснат е и започва да оплешивява. Носи зализано назад това, което е останало от пясъчнорусата му коса.

— Умно момиче — прошепва той.

Вдига пръст към лицето й. Тя се отдръпва и се затичва нагоре по стълбите, но това не изглежда като бягство, а като непокорство.

„Точно така, моето момиче“ — помислям си аз и после се сещам, че съм в кръга. Чудя се колко от мислите и чувствата ми минават през главата на Томас. Вътре в кръга чувам как роклята на Анна капе и усещам как тя потръпва от ужас при вида на сцената пред нас.

Задържам погледа си върху мъжа: бъдещия доведен баща на Анна. Той се хили нагло, а когато вратата на стаята й на горния етаж се затваря, той бърка под ризата си и вади нещо от бял плат, намачкано на топка. Не мога да разбера какво е, докато не го поднася към носа си. Това е роклята, която тя си е ушила за бала. Роклята, в която е била убита.

„Шибан перверзник“ — мислите на Томас прозвучават в главите ни. Стискам юмруци. Желанието ми да се нахвърля върху мъжа е непреодолимо, макар да знам, че това, което виждам, се е случило преди шестдесет години. Все едно гледам кадри от прожекционен апарат. Не мога да променя нищо.

Прескачаме напред във времето; светлината се променя. Лампите светват и пред очите ни профучават фигури като размазани тъмни петна. Чувам звуци, приглушени разговори и караници. Сетивата ми се напрягат да проследят случващото се.