Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— Баща ти щеше да се срамува от теб.

Анна не помръдва. Единственото, което издава някаква емоция, е ускореното й дишане.

— Татко ме обичаше — казва тихо тя. — Не знам защо ти не ме обичаш.

— Лошите момичета са колкото безполезни, толкова и глупави — казва Малвина и махва с ръка.

Не знам какво има предвид. Мисля, че нещо се губи от лошия й английски. Или просто е тъпа. Май е второто.

Горчилка се събира в гърлото ми от това, което виждам и чувам. Никога не съм чувал някой да говори така на детето си. Искам да се пресегна и да я разтреса, докато й дойде някакъв акъл в главата. Или поне докато чуя нещо да изпука.

— Качи се горе и я свали — нарежда Малвина. — И после я донеси да я изгорим.

Виждам как ръката на Анна стиска чантата по-силно. Всичко, което притежава, е събрано в това малко кафеникаво парче плат, завързано с връв.

— Не — отговаря спокойно тя. — Тръгвам си оттук.

Малвина се изсмива. Грачещ звук. Тъмна светлина се появява в очите й.

— Елиас — казва тя. — Заведи дъщеря ми в стаята й. Съблечи тази рокля от нея.

„Божичко“ — мисли си Томас. С крайчеца на окото си виждам как Кармел слага ръка пред устата си. Не искам да гледам това. Не искам да знам. Ако този мъж я докосне, ще наруша кръга. Не ме интересува, че е само спомен. Не ме интересува, че трябва да видя какво ще се случи. Ще му счупя врата.

— Не, мама — казва изплашено Анна, но когато Елиас се приближава до нея, тя застава твърдо. — Няма да му позволя да ме докосне.

— Скоро ще ти бъда баща, Анна — казва Елиас.

При тези думи ми се обръщат червата.

— Трябва да ми се подчиняваш.

Той облизва устни нетърпеливо. Зад мен чувам как Анна, моята Анна в роклята от кръв, започва да ръмжи.

Когато Елиас тръгва към нея, Анна се обръща и се заточва към вратата, но той я хваща за ръката и я завърта към себе си. Толкова са близо, че косата й го шибва през лицето; толкова са близо, че тя сигурно усеща тежкия му дъх. Ръцете му вече пълзят по тялото й, дърпат роклята й, а аз поглеждам към Малвина, но единственото, което виждам, е изражение на задоволство и омраза. Анна се дърпа и крещи през зъби; завърта глава и я забива в носа на Елиас, не достатъчно силно да му разбие носа, но стига да му насълзи очите. Успява да се освободи и се втурва към кухнята, където е задната врата.

— Няма да излезеш от тази къща! — гласът на Малвина е остър като писък.

Тя тръгва след нея, сграбчва я за косата и я дърпа.

— Ти никога, никога няма да излезеш от тази къща!

— Ще изляза! — извиква Анна и блъска майка си.

Малвина се строполява върху голям дървен шкаф и се олюлява. Анна тръгва да я заобиколи, но не вижда как Елиас се надига до стълбите. Искам да й извикам да се обърне. Да й кажа да бяга. Но няма значение какво искам. Всичко това вече се е случило.

— Кучко — казва той.

Анна се обръща. Той се държи за носа и проверява дали му тече кръв, като се взира в нея.

— Храним те. Обличаме те. А ти така ни се отблагодаряваш!

Той протяга длан напред, макар че по нея няма кръв. После я удря силно през лицето, хваща я за раменете и започва да я тресе и тресе и да й крещи нещо на фински, което не разбирам. Косата й лети във всички посоки и тя започва да плаче. Всичко това, изглежда, е вълнуващо за Малвина, чиито очи блестят, докато наблюдава.

Анна не се отказва. Бори се, засилва се напред и блъска Елиас в стената до стълбите. Има една керамична ваза на полицата до тях. Тя я разбива странично в главата му, той надава рев и я пуска. Малвина започва да вика, когато Анна се затичва към вратата, и в този момент има толкова крясъци, че вече не мога да ги различа един от друг. Елиас е съборил Анна по лице и я държи за краката. Тя е на пода във фоайето.

Знам какво ще стане още преди Малвина да се появи от кухнята с нож в ръка. Всички знаем. Усещам как Томас, Кармел и Уил едва дишат, как искат повече от всичко просто да затворят очи, или пък да викат и някой да ги чуе. Не са виждали нищо подобно досега.

Поглеждам към Анна, която е по лице на пода — ужасена е, но може би недостатъчно. Гледам това момиче, докато се бори да избяга, не само от хватката на Елиас, а от всичко, от тази задушаваща къща, от този живот, който тегне на плещите й и който я дърпа надолу в калта. Гледам я, когато майка й се навежда над нея с кухненски нож в ръка и единствено с гняв в очите. Безумен гняв, безсмислен гняв. И тогава острието е на гърлото на Анна и минава през кожата й и отваря дълбока червена черта. „Твърде дълбока“ — мисля си аз, — „твърде дълбока“. Слушам как Анна пищи, докато вече не може.