Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— Не мисля. Или поне не точно. Когато призоваваш демон, не може да прецениш как точно ще се развият нещата. Просто казваш желанието си, а той решава как да го изпълни.

— Не ме интересува дали е знаела какво точно прави — изръмжава Кармел. — Беше отвратително. Беше ужасно.

Има капчици пот по челата на всички ни. Уил не е казал и дума. И четиримата изглеждаме като че ли сме изкарали дванайсет рунда с боксьор в тежка категория.

— Какво ще правим? — пита Томас, но не дава вид да може да свърши каквото и да било в момента.

Сигурно ще спи цяла седмица. Обръщам се и ставам. Имам нужда да си прочистя главата.

— Кас! Внимавай!

Кармел извиква зад мен, но не достатъчно навреме. Някой ме блъска в гръб и в същия момент усещам как една много добре позната тежест напуска задния ми джоб. Когато се обръщам, виждам Уил, изправен пред Анна. Моята кама е в ръката му.

— Уил — изкрещява Томас.

Но Уил вади камата от ножницата и замахва в широк полукръг, което кара Томас да залегне и да се отмести от пътя му.

— Така го правиш ти, нали? — пита Уил с подивял глас.

Поглежда острието и премигва бързо няколко пъти.

— Сега е слаба; може да го направим — казва той почти на себе си.

— Уил, недей — казва Кармел.

— Защо не? Нали за това дойдохме!

Кармел ме поглежда безпомощно. Това е причината да дойдем. Но след всичко, което видяхме, и сега, като гледам как Анна лежи там, аз не мога да го направя.

— Дай ми ножа — казвам спокойно.

— Тя уби Майк — казва Уил. — Тя уби Майк.

Поглеждам Анна. Черните й очи са широко отворени и се взират в пода, макар че не знам дали виждат нещо. Облегнала се е на една страна, твърде слаба е, за да стои права. Ръцете й, които от личен опит знам, че могат да трошат магмени скали, се тресат само от усилието да задържат тялото й да не падне върху дъските на пода. Успяхме да превърнем това чудовище в жалка черупка и ако някога е имало безопасен момент, за да я убием, то той е сега.

А и Уил е прав. Тя уби Майк. Убила е десетки други хора. И пак ще го направи.

— Ти уби Майк — изсъсква Уил и започва да плаче. — Ти уби най-добрия ми приятел.

И тогава замахва, вдига ръка, за да я прониже. Реагирам, без да мисля.

Хвърлям се напред и хващам ръката му отдолу, като спирам замаха, който се цели в гърба й; вместо това той одрасква кожата отстрани на ребрата й. Анна издава лек вик и се опитва да изпълзи встрани. Гласовете на Кармел и Томас звучат в ушите ми, викат и на двама ни да спрем, но ние продължаваме да се боричкаме.

С оголени зъби Уил се опитва да я намушка отново, като махва с камата във въздуха. Едва успявам да го ударя с лакът в брадичката. Той се изтъркулва няколко стъпки настрани и когато се хвърля отново, го посрещам с юмрук в лицето, не твърде силно, но достатъчно, за да го накарам да се замисли.

Той избърсва уста с опакото на ръката си. Не опитва да ме атакува отново. Гледа ту Анна, ту мен и разбира, че няма да му позволя да мине.

— Какво ти става? — пита ме той. — Нали това ти е работата? Сега е в ръцете ти, а ти нищо няма да направиш?

— Не знам какво ще направя — казвам честно. — Но няма да ти позволя да я нараниш. И без това не можеш да я убиеш.

— Защо не?

— Защото не опира само до ножа. А и до мен. Кръвната ми връзка с него.

— Нали с очите си виждам, че кърви, като я порязах — казва Уил подигравателно.

— Не казвам, че ножът не е специален. Но смъртоносният удар е мой. Не знам какво прави това възможно, но ти го нямаш в себе си.

— Лъжеш — казва той.

Може би е прав. Никога не съм виждал някой друг да използва ножа. Никой, освен баща ми. Може би всички тези приказки, че съм избран и съм част от свещено потомство на убийци на призраци, са просто пълна измислица. Но Уил решава да повярва. Отстъпва назад към входната врата.

— Дай ми ножа — казвам отново, докато гледам как се отдалечава от мен и как металът проблясва в странната светлина.

— Ще я убия — обещава Уил, после се обръща и тръгва да бяга с камата ми в ръка.

Нещо вътре в мен започва да скимти, нещо детско и примитивно. Чувствам се като в сцената от „Магьосникът от Оз“, в която онази жена взима кучето в кошницата от колелото си и си тръгва. Краката ми искат да се затичат след него, да го съборя на земята и да го натупам, както си трябва, да си взема ножа и да не го изпускам повече от поглед. Но Кармел ми говори нещо.

— Сигурен ли си, че не може да я убие? — пита тя.

Поглеждам назад. Кармел е коленичила на пода до Анна; някак си е събрала смелост да я докосне, да я държи за раменете и сега гледа раната, която Уил направи. От нея тече черна слуз по много странен начин; черната течност се смесва с капещата кръв от роклята във водовъртеж, като мастило в червена боя.