Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Тибалт скача в скута ми. В оскъдната лунна светлина виждам само зелените очертания на ирисите му. Слага лапа на гърдите ми.

— Да-а-а — казвам.

Звукът от гласа ми в тъмнината е дрезгав и неочаквано силен. Но отпраща съня. А той беше толкова истински. Все още усещам острия, горчив дъх на нещо като пушек.

— Мяу — казва Тибалт.

— Толкова сън му се полага на Тезеус Касио за тази вечер — съгласявам се.

Отмествам го от себе си и тръгвам към долния етаж. Слагам вода за кафе и паркирам задника си на кухненската маса. Майка ми е приготвила буркана със сол за камата, заедно с чисти парцали и масла, за да го изтърка, да го изплакне и да го направи като нов. Усещам го някъде там. В ръцете на човек, който никога не бива да го докосва. Започва да ми се иска да го убия този Уил Розенбърг.

Майка ми слиза след около четири часа. Все още седя на масата и се взирам в буркана, докато светлината на деня лека-полека изпълва кухнята. Един-два пъти главата ми клюмна, но вече съм изпил цяла кана кафе и съм добре. Майка ми е със синия си халат и изглежда сънена. Това ми действа някак успокояващо. Дори когато тя поглежда празния буркан и само слага капачката обратно. Защо винаги, като видиш майка си, ти става някак уютно, все едно си до камината и гледаш „Мъпет шоуто“ по телевизията?

— Открадна ми котката — казва тя и си налива кафе.

Тибалт сигурно усеща неспокойствието ми напоследък, защото постоянно се увива в краката ми — нещо, което обикновено прави само с майка ми.

— Ето, вземи си го — казвам и го вдигам, когато тя идва до масата.

Той не спира да съска, докато тя не го слага в скута си.

— Нищо интересно снощи, а? — казва тя и кимва към празния буркан.

— Не точно. Случиха се интересни неща. В две посоки.

Тя седи и ме слуша, докато си изливам душата. Разказвам й всичко, което видяхме, което разбрахме за Анна, как развалих проклятието и как я освободих. Завършвам с най-срамното за мен: че загубих камата на баща ми. Не мога да я погледна в очите, когато й казвам последното. Тя с усилие контролира реакцията си. Не знам дали това значи, че тя самата е разстроена, или че осъзнава какво значи тази загуба за мен.

— Не мисля, че си направил грешка, Кас — казва нежно тя.

— А камата?

— Ще си я вземеш. Ако трябва, ще се обадя на майката на това момче.

Изстенвам. Току-що прекрачи границата между готината, разбираща майка и супер излаганията.

— Но това, което си направил — продължава тя. — С Анна. Не мисля, че е било грешка.

— Моята работа беше да я убия.

— Така ли? Не ти ли беше работа да я спреш?

Тя се обляга назад, стиска чашата кафе с две ръце.

— Това, което правиш — това, което баща ти правеше — никога не е било въпрос на отмъщение. Или на възмездие, или на справедливост. Не това е призванието ти.

Разтърквам лицето си с ръце. Очите ми са толкова уморени, че едва гледам. Мозъкът ми е толкова уморен, че едва мисля.

— Но нали все пак си я спрял, Кас?

— Да — казвам.

Но не съм сигурен. Всичко стана толкова бързо. Дали наистина освободих Анна от тъмната й страна, или просто й показах как може да я крие. Затварям очи.

— Не знам. Мисля, че да.

Майка ми въздъхва.

— Спри да се наливаш с кафе.

Отмества чашата ми.

— Отиди да поспиш. И после се върни при Анна и разбери какво е станало с нея.

Много пъти съм наблюдавал как се сменят сезоните. Когато не те разсейват училището и приятелите и когато не се интересуваш кой филм излиза следващата седмица, имаш много време да гледаш дърветата. Есента в Тъндър Бей е по-красива от повечето, които съм виждал. Има толкова много цветове. И толкова много листа. Но е и някак по-капризна. Ту студена и мокра, със сиви облаци, ту топла като през юли, както е днес — бризът е толкова лек, че листата само потрепват от полъха му и блестят от яркото слънце.

Взех колата на майка ми. Преди да тръгна към къщата на Анна, я оставих в центъра да ходи по магазините. Каза, че някаква нейна приятелка ще я закара обратно. Зарадвах се да чуя, че си е намерила приятели. При нея това се случва лесно, тя е толкова открита и с толкова лек характер. Не е като мен. Не мисля, че и при баща ми беше така, но ми е трудно да си спомня и това ме притеснява, затова спирам да си напъвам мозъка. Предпочитам да вярвам, че спомените са си там, просто са потънали под повърхността.

Докато вървя към къщата, ми се струва, че виждам една сянка да се движи отстрани. Премигвам и решавам, че уморените ми очи въртят номера… докато сянката не става бяла и не показва бледата си кожа.