Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— „Земята на мъртвите“? Ти това ли сънуваш? — пита ме тя. — Момче, което убива призраци?

— Не. Аз сънувам пингвини, които строят мостове. Не ме питай защо.

Тя се усмихва и прибира косата си зад ухото. Когато го прави, усещам подръпване някъде дълбоко в гръдния си кош. Какво правя? За какво дойдох тук? Едва си спомням.

Някъде в къщата се затръшва врата. Анна подскача. Не мисля, че досега съм я виждал да се стряска. Косата й се надига и започва да се гърчи. Тя е като котка с извит гръб и бухнала опашка, готова за скок.

— Какво беше това? — питам аз.

Тя клати глава. Не мога да преценя дали е изплашена, или засрамена. Може би и двете.

— Помниш ли какво ти показах в мазето? — пита тя.

— Купчините трупове? Не, май съм забравил. Ти шегуваш ли се?

Тя се засмива нервно, звънливо и малко престорено.

— Те са все още тук — прошепва тя.

Стомахът ми използва възможността да се преобърне, а краката ми отстъпват без мое разрешение. Картините с всички тези трупове са все още ярки в съзнанието ми. Мога да помириша мътната вода и разложението. Мисълта, че сега се разхождат на воля из къщата — което тя намеква — не ме радва много.

— Май сега те ме преследват — казва тихо тя. — Затова излязох навън. Не че ме плашат — добавя бързо. — Но не мога да ги гледам.

Тя прави пауза и кръстосва ръце, разтрива раменете си.

— Знам какво си мислиш.

„Така ли? Защото аз самият не знам.“

— Трябва да си стоя тук при тях. Все пак вината е моя.

Звучи потисната. Не търси успокоение от мен. Очите й са фиксирани в дъските на пода.

— Ще ми се да можех да им кажа, че искам да не се беше случвало.

— Би ли имало значение? — питам тихо. — Щеше ли да има значение за теб, ако Малвина ти каже, че съжалява?

Анна клати глава.

— Разбира се, че не. Това беше глупаво от моя страна.

Поглежда вдясно, само за секунда, но знам, че гледа отчупената дъска, откъдето извадихме роклята й снощи. Изглежда сякаш почти се страхува от този процеп в дъските. Може би трябва да повикам Томас да запечата дупката, или каквото там се прави.

Ръката ми потрепва. Събирам цялата си смелост и докосвам рамото й.

— Не беше глупаво. Ще измислим нещо, Анна. Ще ги прокудим оттук. Морфран сигурно ще знае какво да направим, за да ги пратим по пътя им.

Всеки заслужава малко утеха, нали? Сега тя е на свобода; стореното — сторено. Трябва й някакъв покой. Но дори сега, мрачни и разстройващи спомени за всичко, което е направила, минават пред очите ми. Как ще преживее всичко това? Ако й кажа да не се самоизмъчва, само ще влоша нещата. Не мога да й дам опрощение. Но ми се иска да я накарам да забрави, поне за момент. Някога е била невинна и сега мисълта, че вече никога няма да бъде такава, ме убива.

— Сега трябва пак да намериш своето място в света — казвам нежно.

Анна отваря уста да проговори, но никога няма да разбера какво щеше да каже. Къщата се накланя, сякаш я надигат с лост. С много голям лост. Когато се връща на мястото си, се разтриса за момент и след вибрацията една фигура се появява пред нас. Бавно изплува от сенките, докато застава пред очите ни, блед труп, с тебеширена кожа. Въздухът не трепва.

— Просто искам да поспя — казва той.

Звучи, все едно има чакъл в устата си, но като поглеждам по-внимателно, виждам, че всичките му зъби са избити. Това го кара да изглежда по-стар, кожата му е увиснала, но едва ли е бил на повече от осемнадесет. Просто поредният беглец, който се е натъкнал на грешната къща.

— Анна — казвам аз и я дърпам за ръката, но тя не помръдва.

Стои, без да трепне, и го гледа как разпъва ръце. Освен христовата поза, още по-гадното е, че от всеки негов крайник започва да тече кръв и да се процежда през окъсаните му дрехи. Главата му клюмва и после започва да се мята рязко напред-назад. После се вкочанява и той започва да крещи.

Звукът от разкъсване, който чувам, не идва само от дрехите му. Червата му се изсипват на пода като гротескно въже. Той се накланя и започва да пада напред към нея. Хващам я и я дърпам достатъчно силно, за да се озове в прегръдката ми. Заставам между нея и него, но още едно тяло излита през стената, като хвърля прах и трески наоколо. Посипва се по пода на разпилени парчета, откъснати крака и ръце. Главата се взира в нас, докато се хлъзга по пода, с оголени зъби.

Не съм в настроение да гледам черни, изгнили езици, затова слагам ръка около раменете на Анна и я дърпам. Тя изстенва тихо, но се оставя да я поведа през входната врата и обратно в прикритието на дневната светлина. Разбира се, като поглеждаме вътре, няма никого. Къщата е непроменена, няма кръв по дъските, няма дупки в стените.