Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Докато гледа към собствената си къща, Анна изглежда нещастна — виновна и измъчена. Дори не се замислям, просто я придърпвам към себе си и я прегръщам силно. Дъхът ми минава през косите й. Със стиснати юмруци тя сграбчва ризата ми.

— Не можеш да останеш тук — казвам й.

— Няма къде другаде да отида — отговаря тя. — Не е чак толкова зле. Не са толкова страшни. Едва ли имат сили за подобни изпълнения по-често от веднъж на няколко дни. Надявам се.

— Нали не говориш сериозно. Ами ако станат по-силни?

— Не знам какво очаквахме — казва тя и отстъпва от мен. — Че всичко това ще дойде, без да платим някаква цена?

Ще ми се да споря, само че нищо убедително не ми идва наум. Но това не може да продължава. Това ще я побърка. Не ме интересува какво казва тя.

— Ще отида при Томас и Морфран — казвам. — Те ще знаят какво да направят. Погледни ме — повдигам брадичката й. — Няма да оставя нещата така. Обещавам.

Ако изобщо я беше грижа достатъчно, за да ми отвърне, сигурно щеше да е със свиване на рамене. За нея това е наказанието, което заслужава. Но явно последната сцена я разстрои и това я спира да ми противоречи. Тръгвам към колата, но се разколебавам.

— Ще се справиш ли?

Дарява ме с крива усмивка.

— Аз съм мъртва. Какво толкова може да ми се случи?

И все пак, имам чувството, че като си тръгна, тя ще прекарва повечето време извън къщата. Тръгвам по алеята.

— Кас?

— Да?

— Радвам се, че се върна. Не бях сигурна дали ще го направиш.

Кимвам и пъхам ръце в джобовете.

— Никъде няма да избягам.

Вътре в колата надувам радиото. Усещането е приятно, когато ти е писнало от злокобна тишина. Правя го често. Точно започвам да клатя глава в ритъм с „Ролинг стоунс“, когато новинарска емисия прекъсва мелодията на Paint It Black 13 13 „Боядисай го в черно“ (англ.). — Б.пр. .

— Тялото е намерено до входа на гробището Парк Вю и се смята, че може да е станало жертва на сатанински ритуал. Полицията все още не е разкрила самоличността на убития, но Канал 6 съобщава, че деянието е било особено жестоко. Жертвата, мъж на около четиридесет, явно е била намерена с откъснати крайници.

Гледката пред мен е като от новинарска емисия на без звук.

На покривите на полицейските коли се въртят червени буркани и проблясват бели светкавици, но не се чуват сирени. Служителите на реда се разхождат наоколо в типичните черни униформи, главите им са наведени, а лицата им мрачни. Опитват се да изглеждат спокойни, сякаш такива неща се случват всеки ден, но някои от тях имат вид, сякаш им се ще да прескочат до близките храсти и да си изповръщат поничките. Други пък закриват с телата си гледката от нахалните обективи на телевизионните камери. А някъде в средата на всичко това лежи едно тяло с откъснати крайници.

Ще ми се да можех да погледна отблизо, ще ми се да държах фалшива прес карта в жабката или няколко ченгета в джоба си, но нямам кинти за такива неща. В момента просто се надигам на пръсти в края на мелето от репортери, зад жълтите ограничителни ленти.

Не искам да повярвам, че това е работа на Анна. Това би означавало, че смъртта на този човек ще тежи на моите плети. Не искам да го повярвам и защото това ще значи, че тя не може да бъде излекувана, че няма изкупление за нея.

Пред погледите на тълпата полицаите прекосяват парка с някаква носилка. Върху нея има черен найлонов чувал, който би следвало да има формата на човешко тяло, но вместо това изглежда като натъпкан със стикове за хокей. Представям си, че са се опитали да съберат тялото, доколкото им е било възможно. Когато слизат от бордюра, съдържанието на чувала се размества и виждам как един от крайниците се изсипва от носилката и увисва в черния найлон — очевидно отделен от останалото тяло. В тълпата се разнасят приглушени звуци на шок и отвращение. Разбутвам хората наоколо и си проправям път към колата.

Паркирам пред къщата й. Тя е изненадана да ме види. Бях вече тук само преди по-малко от час. Когато тръгвам към нея, не знам дали звукът идва от хрускането на краката ми по чакъла, или от скърцането на зъбите ми. Изражението на Анна се сменя от приятна изненада към притеснение.

— Кас? Какво се е случило?

— Ти ми кажи — с изненада откривам колко съм бесен. — Къде беше снощи?

— За какво говориш?

Ще ми се да успее да ме убеди. Но ще й се наложи да бъде много убедителна.

— Просто ми кажи къде беше. Какво прави?

— Нищо — казва тя. — Разхождах се около къщата. Изпробвах силата си. И…