Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Тя спира.

— И какво още, Анна — настоявам аз.

Изражението й става по-сурово.

— Крих се в спалнята. След като разбрах, че духовете още са в къщата.

В очите й има неприязън. Сякаш казват: „Ето, доволен ли си?“.

— Сигурна ли си, че не си ходила по-далеч? Сигурна ли си, че не си отишла да разгледаш малко Тъндър Бей, да се поразходиш в парка например и, де да знам, да откъснеш крайниците на някого, докато си прави сутрешния крос?

Тя ме гледа все едно съм й ударил шамар и това кара гнева да оттече през обувките ми. Отварям уста и се опитвам да изплюя глътнатия си език, но как да обясня защо съм толкова ядосан? Как да я накарам да ми даде по-добро алиби?

— Не мога да повярвам, че ме обвиняваш.

— Не мога да повярвам, че не можеш да повярваш — връщам топката аз.

Не знам защо съм толкова агресивен с нея. Не знам защо не мога да се овладея.

— Хайде стига. Не всеки ден стават такива касапници в тоя град. И точно в нощта след като съм освободил най-силния и опасен призрак в западното полукълбо, се появява жертва без ръце и крака. Ужасно съвпадение, не мислиш ли?

— Но това е съвпадение — настоява тя.

Нежните й ръце са свити в юмручета.

— Не помниш ли какво видяхме по-рано днес? — размахвам ръце към къщата. — Късането на крайници е твоя запазена марка.

— Запазена марка?

Клатя глава.

— Не разбираш ли какво значи това? Не разбираш ли какво ще трябва да направя, ако продължаваш да убиваш?

Когато тя не отговаря, езикът ми сам продължава изтрещелия ми монолог.

— Имам пълното право да ти търся сметка — изкрещявам аз. — Не знам какви филми сте гледали през 50-те, но аз не вярвам в такива съвпадения.

В мига, в който го казвам, вече знам, че не биваше. Беше глупаво и злобно от моя страна и тя усети това. Погледът й издава, че е шокирана и наранена; не знам дали нечий поглед ме е карал да се чувствам толкова зле досега. И все пак не мога да събера сили за извинение. Мисълта, че може тя да го е убила, ме спира.

— Не съм била аз. Как може да си го мислиш? И без това се чудя как да понеса това, което вече направих!

Никой от двама ни не казва нищо. Дори не помръдваме. Анна е бясна и едва сдържа сълзите си. Докато се гледаме един друг, нещо вътре в мен се опитва да дойде на мястото си. Усещам го в съзнанието и в сърцето си като парче от пъзел, което знаеш, че трябва да бъде поставено на определено място, и го въртиш във всички възможни посоки, и се опитваш някак си да го натикаш. И изведнъж, просто ей така, то пасва. И прави картината толкова завършена, че се чудиш какво е било без него само секунди преди това.

— Съжалявам — чувам се да прошепвам. — Просто… не знам какво става.

Очите й омекват и упоритите сълзи започват да отстъпват. От начина, по който е застанала, от начина, по който диша, знам, че иска да се приближи. Нещо ново изпълва въздуха помежду ни, ние осъзнаваме това и никой не смее да го вдиша. Не мога да повярвам. Никога не съм бил такъв.

— Ти ме спаси, нали го знаеш — казва Анна най-накрая. — Ти ме освободи. Но само защото съм свободна, това не значи, че мога да имам нещата, които…

Тя спира. Иска да каже повече. Знам, че иска. Но както знам, че иска, така знам и че няма да го направи. Виждам, че се опитва да разсее желанието си да се приближи. Едно спокойствие я покрива като одеяло. Покрива тъгата и заглушава всякакви желания за нещо различно. Хиляди аргументи се трупат в гърлото ми, но ги държа зад стиснатите си зъби. Не сме деца, нито аз, нито тя. Не вярваме в приказките. А и да вярвахме, коя точно щеше да бъде нашата? Принцът и Спящата красавица? Аз режа главите на призраци, а Анна къса крайници, троши кости като разпалки. По-скоро сме като ловеца на мъртвите и феята на смъртта. Знам това. Но все пак трябва да й кажа:

— Не е честно.

Устата на Анна се извива в усмивка. Би трябвало да е горчива, да е изпълнена с присмех над собствената й съдба. Но не е.

— Знаеш какво си, нали? — пита ме тя. — Ти си моето спасение. Моят начин да изкупя вината си. Да платя за всичко, което направих.

Когато разбирам какво иска от мен, сякаш някой ме рита в корема. Не съм изненадан, че няма намерение да ходи по срещи и разходки из поляните с лалета, но не съм си представял, че след всичко това ще иска да бъде отпратена от този свят.

— Анна — казвам. — Не искай от мен да го направя.

Тя не отговаря.

— За какво беше всичко това? За какво се борих? За какво направихме заклинанието? Ако накрая ти ще…

— Върни си ножа — отговаря тя и се стопява във въздуха пред очите ми, отива обратно в един свят, където не мога да я последвам.