Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— Кас, какво си мислеше, че правиш? — пита Кармел, ужасена.

— Млъкни и върви към вратата — крещя й.

Държа камата пред нас, макар че Анна не се страхува. Когато се хвърля, този път е към мен и аз сграбчвам китката й със свободната си ръка, а с другата се опитвам да я държа на разстояние с острието.

— Анна, спри! — изсъсквам.

Бялото се връща в очите й. Зъбите й скърцат, когато изплюва думите през тях:

— Разкарай я оттук! — изстенва тя.

Блъскам я силно, за да я отстраня от себе си още веднъж. После хващам Кармел и се мятаме през вратата. Не се обръщаме, преди да сме минали стълбите на верандата и да сме стъпили на чакъла и тревата отпред. Вратата се затръшва и вътре чувам Анна, която беснее, троши и съдира неща.

— Божичко, тя е ужасна — прошепва Кармел и заравя глава в рамото ми.

Стискам я нежно за момент, но после се освобождавам от прегръдката й и се качвам обратно по стълбите.

— Кас! Махни се оттам — крещи Кармел.

Знам какво си мисли, че е видяла, но това, което аз видях, беше, че Анна се опитва да спре. Когато кракът ми стъпва на верандата, лицето на Анна се появява на прозореца, с оголени зъби и изпъкнали вени по бялата кожа. Тя блъска с ръка по стъклото, което го кара да издрънчи. Тъмна вода се е насъбрала в очите й.

— Анна — прошепвам аз.

Отивам до прозореца, но преди да мога да вдигна ръка, тя се понася назад и се обръща, плъзга се нагоре по стълбището и изчезва.

Кармел не спира да бърбори, докато търчим към колите си. Задава ми един милион въпроси, на които не обръщам внимание. Всичко, за което мога да мисля, е това, че Анна е убийца. И същевременно не е зла. Анна убива, но не иска да убива. Тя не е като никой друг от призраците, пред които съм се изправял. Да, чувал съм за осъзнати призраци, които знаят, че са мъртви. Според Гидиън те са силни, но рядко са враждебни. Не знам какво да правя. Кармел сграбчва лакътя ми и ме завърта към себе си.

— Какво? — питам остро.

— Искаш ли да ми обясниш какво точно правеше там?

— Не съвсем.

Или съм спал повече, отколкото мислех, или съм говорил с Анна повече, отколкото ми се стори, защото измежду облаците са се появявали парчета светлина като късчета масло. Слънцето е още слабо, но дращи очите ми. Присещам се за нещо и премигвам към Кармел, като осъзнавам най-после, че тя наистина е тук.

— Какво правиш тук? — казвам аз. — Ти си ме проследила.

Тя пристъпва неловко от крак на крак.

— Не можах да заспя. И исках да разбера дали всичко това е вярно, затова отидох до вас и те видях, че тръгваш.

— Какво дали е вярно?

Тя ме поглежда изпод дългите си мигли, сякаш иска сам да се досетя за какво става въпрос, за да не й се налага да го казва на глас, но аз мразя тази игра. След няколко дълги секунди тишина и физиономии на раздразнение от моя страна, тя се пречупва.

— Говорих с Томас. Той казва, че ти…

Тя клати глава, сякаш се чувства глупаво, че го вярва. Аз се чувствам глупаво най-вече защото се доверих на Томас.

— Той казва, че работата ти е да убиваш призраци. Като в „Ловци на духове“, или нещо такова.

— Не съм ловец на духове.

— Тогава какво правеше там?

— Говорех с Анна.

— Говорил си с нея? Тя уби Майк! Можеше да убие и теб!

— Не, не можеше.

Поглеждам към къщата. Странно ми е да говоря за нея толкова близо до дома й. Някак си ми се струва нередно.

— За какво си говорихте? — пита Кармел.

— Винаги ли си толкова любопитна?

— Какво, да не е било нещо лично? — изсумтява тя.

— Може и да е било — отговарям аз.

Искам да се махна оттук. Искам да отида да оставя колата на майка ми и после Кармел да ме закара да събудим Томас. Може би ще издърпам матрака изпод него. Ще е забавно да го гледам как подскача сънено на голите пружини.

— Виж, хайде просто да се махнем оттук, става ли? Ела с мен до нас и после може да отидем при Томас с твоята кола. Ще обясня всичко, обещавам — добавям, като виждам, че ме гледа скептично.

— Добре — казва тя.

— И Кармел…

— Да?

— Никога повече не ме наричай „ловец на духове“, става ли?

Тя се усмихва и аз също.

— Само да сме наясно.

Тя леко ме докосва, като тръгва към колата си, но аз я хващам за лакътя.

— Не си споменавала за глупостите, които ти е казал Томас, на други хора, нали?

Тя клати глава.

— Дори на Натали и Кейти?

— Казах на Нат, че ще се виждам с теб, за да ме покрива, ако нашите се обадят. Казах им, че ще спя при нея.

— За какво й каза, че ще се виждаме?