Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— Добре, Гидиън. Благодаря.

— За теб винаги. И, Тезеус?

— Да?

— В това време ти отиди в библиотеката и опитай да разбереш каквото можеш за начина, по който е умряло това момиче. Знанието е сила, наясно си е това.

Усмихвам се.

— Черната работа. Добре.

Затварям. Той ме мисли за прост инструмент, само ръце, острие и ловкост, но истината е, че съм вършил черната работа, правил съм проучвания, още преди да започна да използвам камата.

След като баща ми беше убит, имах въпроси. Проблемът беше, че никой не можеше да ми даде отговори. Или, както подозирах, никой не искаше да ми даде отговори. Затова започнах да ги търся сам. Гидиън и майка ми ни стегнаха багажа и доста бързо се изнесохме от къщата в Батън Руж, но преди да тръгнем, успях да отида набързо до изоставената плантация, където баща ми намери своя край.

Беше грозна, шибаната къща. Колкото и да бях гневен, не исках да влизам. Може и да е невъзможно неодушевен предмет да гледа свирепо и да ръмжи, но тази къща точно това правеше. Със седемгодишното си съзнание видях как разтваря увивните растения по стените си, как сваля мъха от себе си и как оголва зъби. Въображението е голямо нещо, нали?

Майка ми и Гидиън бяха прочистили мястото преди няколко дни, бяха изписвали руни и палили свещи, за да се уверят, че духът на баща ми ще намери покой, да се уверят, че всички призраци ще се махнат оттам. Въпреки това, като изкачвах стълбите на верандата, започнах да плача. Сърцето ми казваше, че баща ми е там, че се е скрил от тях, за да ме изчака, и че всеки момент ще отвори вратата, с тази широка мъртва усмивка. Очите му ще ги няма и ще е покрит с огромни сърповидни рани по страните и ръцете си. Звучи глупаво, но мисля, че се разплаках още по-силно, когато отворих вратата и той не беше там.

Вдишвам дълбоко миризмата на чай и лавандула. Тя ме връща в тялото ми. Като си спомням за този ден, за тази къща, сърцето ми започва да тътне в ушите. От другата страна на вратата открих следи от борба и извърнах лице. Исках отговори, но не исках да си представям баща ми ритан до ада и обратно. Не исках да си го представям изплашен. Минах покрай строшения парапет на стълбите и инстинктивно се насочих към камината. Стаята миришеше на старо дърво, на гнило. Имаше и по-пресен мирис на кръв. Не знам откъде познах мириса на кръв, както и не знам защо отидох право при камината.

Нямаше нищо там, освен черни въглени и пепел отпреди десетки години. И тогава го видях. Само крайчето му, черно като въглените, но някак различно. По-гладко. Набиващо се на очи и зловещо. Пресегнах се и го извадих от пепелта: тънък черен кръст, дълъг около десет сантиметра. Около кръста имаше увита черна змия, внимателно изплетена от нещо, което веднага разпознах като човешка коса.

Увереността, която усетих, когато го стиснах, беше същата увереност, която мина през мен, когато седем години по-късно взех ножа на баща ми. В този момент разбрах със сигурност. Тогава разбрах, че каквото и да е текло във вените на баща ми — каквото и магическо нещо да му е давало способността да посича мъртвата плът и да я гони от тоя свят — тече и в моите вени.

Когато показах кръста на Гидиън и на майка ми и им казах къде съм бил, те откачиха. Очаквах да ме успокояват, да ме прегръщат и люлеят като бебе и да ме питат дали съм добре. Вместо това Гидиън сграбчи раменете ми.

— Никога, никога повече не се връщай там! — изкрещя той и ме раздруса толкова силно, че зъбите ми затракаха.

Той взе черния кръст и не го видях повече. Майка ми просто стоеше настрани и плачеше. Бях изплашен; Гидиън никога не се беше държал така преди. Винаги ми е бил като дядо — намигаше ми и ми даваше скришом бонбони, такива неща. И все пак, баща ми беше убит преди няколко дни и аз бях гневен. Попитах Гидиън какъв е този кръст.

Той ме изгледа отвисоко със студен поглед и после замахна с ръка и ме шамароса през лицето толкова силно, че паднах на пода. Чух как майка ми изскимтя, но не се намеси. После и двамата излязоха от стаята и ме оставиха сам. Когато ме повикаха за вечеря, и двамата бяха усмихнати и спокойни, сякаш нищо не се беше случило.

Това беше достатъчно да ме изплаши толкова, че да си мълча. Не повдигнах въпроса отново. Но това не значи, че съм го забравил. Прекарах последните десет години в това да чета и проучвам каквото мога. Черният кръст се оказа вуду талисман. Още не съм разкрил значението му или защо беше покрит със змия от човешка коса. Според дебелите книги свещената змия се храни с жертвите си, като ги поглъща цели. Баща ми беше изяден на парчета.