Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Замахвам с ножа и усещам как нещо тежко среща ръката ми, миг преди да бъда хвърлен към стената. Мамка му. Дори не я видях да помръдва. Тя се рее в средата на стаята, където бях допреди малко. Рамото ме боли доста от сблъсъка със стената. Ръката ме боли доста от сблъсъка с Анна. Но аз съм си твърдоглав, изправям се и пак се хвърлям към нея, като този път замахвам ниско, не търся смъртоносен удар, а просто искам да докопам нещо. В момента и парче коса ме устройва.

В следващия миг пак съм в другия край на стаята. Плъзгам се по гръб. Мисля, че трески се забиват в крачолите ми. Анна продължава да се рее и ме гледа с нарастваща неприязън. Звукът от капките, падащи от роклята й по пода, ми напомня за един учител, който имаше навика да почуква челото си, когато се дразнеше, че не съм си научил урока.

Изправям се пак на крака, този път по-бавно. Надявам се отстрани да изглежда по-скоро сякаш внимателно обмислям следващия си ход, а не толкова, че изпитвам страшна болка, което си е самата истина. Тя не се опитва да ме убие и това започва да ме дразни. Размята ме наляво-надясно като котешка играчка. На Тибалт това би му се сторило мега забавно. Чудя се дали ме вижда от колата.

— Спри с това — казва тя с бездънния си глас.

Засилвам се към нея и тя ме хваща за китките. Напъвам се, но все едно се боря с гранит.

— Просто ме остави да те убия — промълвявам в безсилие.

Ярост проблясва в очите й. За секунда ми хрумва каква огромна грешка направих, че забравих коя е, и че ще свърша като Майк Андовър. Тялото ми инстинктивно се стяга от страх да не бъде разкъсано на две.

— Никога няма да те оставя да ме убиеш — казва през зъби тя и ме бута към вратата.

— Защо? Не мислиш ли, че така ще намериш покой? — питам я.

За милионен път се чудя защо така не ми спира устата. Тя свива очи, като че ли съм идиот.

— Покой? След всичко, което направих? Покой в къща с разкъсани момчета и изкормени странници?

Тя придърпва лицето ми много близо до нейното. Черните й очи са разширени.

— Не мога да те оставя да ме убиеш.

Започва да крещи и да крещи, достатъчно силно, че да накара тъпанчетата ми да пулсират, и ме хвърля през вратата, като прелитам над почупените стълби на верандата и падам чак върху буренясалия чакъл на алеята пред къщата.

— Никога не съм искала да бъда мъртва!

Претъркулвам се, като срещам земята и вдигам поглед точно навреме, за да видя как вратата се затръшва. Къщата изглежда тиха и празна, сякаш нищо не се е случвало там от милиони години. Енергично проверявам крайниците си и откривам, че всичките работят. После се изправям на колене.

Никой от тях не е искал да бъде мъртъв. Не съвсем. Дори и самоубийците — всички променят намерението си в последния момент. Ще ми се да можех да й го кажа, да й го кажа, за да не се чувства толкова самотна. Плюс това би ми помогнало да се чувствам по-малко като малоумник, след като ме размятаха като безименен злодей от филмите с Джеймс Бонд. Голям професионалист съм, няма що.

По пътя към колата на майка ми се опитвам да се опомня. Защото ще се справя с Анна, независимо какво си мисли тя.

Първо, защото досега не съм се дънил, и второ, защото в момента, в който ми каза, че не може да ме остави да я убия, ми прозвуча като че ли малко й се иска да може. Нейната осъзнатост я прави специална по повече от един начин. За разлика от другите, Анна чувства разкаяние. Разтривам болезнения участък на лявата си ръка и разбирам, че ще ми излезе огромна синина. Със сила няма да стане. Трябва ми план Б.

Майка ми ме оставя да проспя по-голямата част от деня, а когато най-после ме буди, е за да ми каже, че ми е приготвила вана от варени чаени листа, лавандула и беладона. Беладоната е, за да укроти безразсъдното ми поведение, но нямам против. Боли ме навсякъде. Така става, като те размятат цяла нощ из къщата на богинята на смъртта.

Като се потапям във ваната, много бавно, с гримаса на лицето, започвам да обмислям следващия си ход. Истината е, че Анна ме превъзхожда. Не ми се случвало много често досега и никога в такава степен. Но от време на време ми се налага да помоля за помощ. Пресягам се към мобилния телефон на шкафчето в банята и набирам номера на стар приятел. В семейството е от поколения всъщност. Познаваше баща ми.

— Тезеус Касио — казва той, като вдига.

Ухилвам се. Той никога не ми вика Кас. Просто името ми му се струва твърде забавно.

— Гидиън Палмър — отговарям аз.

Представям си го от другата страна на линията, от другата страна на света, седнал в образцовата си английска къща, която гледа над Хамстед Хийт в Северен Лондон.