Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— Анна?

Гласът ми се изтъркулва във въздуха. Къщата поглъща звука без ехо.

Поглеждам вляво. Мястото, където Майк Андовър умря, е празно, с изключение на тъмно мазно петно. Нямам представа какво е направила Анна с тялото и, честно казано, предпочитам да не мисля за това.

Нищо не помръдва, а аз не съм в настроение да чакам. А и не искам да й налетя на стълбите. Тя има твърде голямо преимущество, защото е силна като викингска богиня и немъртва, и какво ли още не. Влизам навътре в къщата, като обикалям внимателно разхвърляните и покрити с прашни чаршафи мебели. Минава ми през ум мисълта, че може тя да ми крои капан, че може разкривеното канапе изобщо да не е разкривено канапе, а мъртво момиче, покрито с изпъкнали вени. Тръгвам да го промуша с камата за всеки случай, когато чувам нещо да се тътри зад мен. Обръщам се.

— Мамка му…

— Минаха ли вече три дни? — пита ме призракът на Майк Андовър.

Той стои до прозореца, през който беше издърпан. И е цял. Пускам колеблива усмивка. Смъртта, изглежда, го е направила по-остроумен. Но част от мен подозира, че това, което виждам, изобщо не е Майк Андовър. А е просто петното на пода, под контрола на Анна, която ми праща това видение и го кара да се движи и говори. Но пък в случай че не е…

— Съжалявам. За това, което се случи с теб. Не трябваше да става така.

Майк повдига глава.

— Никога не трябва да става така. Или пък така е било писано. Все тая.

Той се усмихва. Не знам дали е добронамерено, или иронично, но със сигурност е стряскащо. Особено след като спира рязко.

— Нещо не е наред с тази къща. Веднъж като влезем, никога не можем да си тръгнем. Не трябваше да се връщаш.

— Имам работа тук — казвам аз.

Опитвам се да не мисля за факта, че той никога няма да си тръгне оттук. Твърде ужасно е и твърде несправедливо.

— Същата работа, която аз имах тук ли? — пита той с ниско ръмжене.

Преди да мога да отговоря, той бива разкъсан на две от невидими ръце — точно повторение на смъртта му. Отстъпвам назад и краката ми се удрят в масичка, или нещо такова, не знам какво и не ме интересува. Шокът, че за втори път го виждам да се разпада на две ужасяващи кървави купчини, ме кара да забравя за мебелировката. Казвам си, че това е просто евтин номер и че съм виждал и по-лоши неща. Опитвам се да успокоя дишането си. Тогава чувам пак гласа на Майк от пода.

— Хей, Кас.

Очите ми намират в цялата телесна каша лицето му, което още се държи към дясната половина на тялото. В тази част е и гръбнакът. Преглъщам с мъка и се опитвам да не гледам оголените прешлени. Окото на Майк се завърта нагоре към мен.

— Боли само за малко — казва той.

После потъва обратно в пода, бавно, както олио попива в хавлиена кърпа. Окото му не се затваря, докато изчезва.

Продължава да се взира в мен. Наистина можех да мина и без тази последна малка размяна на погледи. Докато продължавам да гледам тъмното петно на пода, осъзнавам, че не съм си поел въздух. Чудя се точно колко хора е убила Анна в тази къща. Чудя се дали всички те са още тук, или поне техните черупки, и дали тя може да ги контролира като марионетки и да ги праща към мен в различни фази на разложение.

„Стегни се.“ Не е сега моментът за паника. Сега трябва да стисна ножа си и да осъзная твърде късно, че нещо идва зад мен.

Тъмни кичури коса проблясват до рамото ми, два или три от тях се пресягат към мен като мастиленосини пипала, сякаш ме приканват да се приближа. Завъртам се и замахвам във въздуха, като наполовина очаквам, че тя вече не е там, че е изчезнала в същия миг. Но не е. Тя се рее пред мен, на петнадесетина сантиметра от земята.

И двамата се колебаем за секунда, гледаме се един друг, кафявите ми очи се взират право в нейните маслени. Тя би била висока около метър и седемдесет, ако беше стъпила на пода, но понеже се носи из въздуха, почти ми се налага да гледам нагоре. Дишането ми звучи шумно в главата ми. Кръвта от роклята й пада с меко тупкане по пода. В какво се е превърнала, откакто е умряла? Откъде е намерила тази сила, тази ярост, която й позволява да бъде повече от привидение, която я превръща в демон на отмъщението?

Пътят на острието ми е закачил краищата на косата й. Отрязаните кичури падат като черни снежинки и тя гледа как потъват в дъските на пода, както тялото на Майк преди малко. Нещо минава по челото й — напрежение, тъга — после ме поглежда и оголва зъби.

— Защо се върна? — пита тя.

Преглъщам. Не знам какво да кажа. Хващам се, че отстъпвам, въпреки че си казвам да не го правя.