Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Уил ме гледа. Няма значение какъв задник е бил Майк, бил му е приятел и сега му се иска аз никога да не съм съществувал, да ме изпари с поглед. Ако наоколо нямаше кой да гледа, сигурно дори би опитал с „абракадабра“, или нещо такова.

Може би е прав. Може би аз съм виновен. Можеше да измисля друг начин да търся Анна. Но майната му на всичко. Майк Андовър ме удари в тила с талпа и ме хвърли в изоставена къща само защото си говорих с бившата му приятелка. Не заслужаваше да бъде разцепен на две, но така или иначе си търсеше белята.

Чейс държи главата си в ръце и си повтаря на глас колко скапано е всичко това, какъв кошмар ще е да лъжем ченгетата.

По-лесно му е да фокусира вниманието си върху не-свръхестествената част от проблема ни. На повечето хора им е по-лесно така. Точно това позволява на духове като Анна да остават в тайна толкова дълго време.

Уил го бута по рамото.

— Какво ще правим с нея? — пита той.

За момент решавам, че говори за Кармел.

— Не можете да направите нищо с нея — изпреварва ме Томас, проговаряйки за пръв път от не знам колко време. — Тя не ви е по силите.

— Тя уби най-добрия ми приятел — изплюва Уил. — Какво се очаква да направя? Нищо?

— Точно така — казва Томас и свива рамене с крива усмивка, което някой ден ще му докара юмрук в лицето.

— Все нещо трябва да направим.

Поглеждам Кармел. Очите й са разширени и тъжни, русата й коса се спуска над тях на кичури. Сигурно никога не е изглеждала толкова „емо“.

— Ако тя е истинска — продължава тя, — тогава явно трябва да се направи нещо. Не можем просто да я оставим да продължава да убива хора.

— Няма — казва й Томас успокояващо.

Ще ми се да го метна надолу по пейките. Нищо ли не чу от речта ми, озаглавена „не е сега време за това“?

— Виж — казвам. — Няма как да скокнем в някой зелен бус и да я премахнем с помощта на „Харлем Глоубтротърс“ 9 9 „Харлем Глоубтротърс“ е баскетболно шоу, което комбинира атлетика, актьорска игра и комедия. В случая става дума за препратка към епизоди на анимационната поредица „Скуби Ду“, в която баскетболистите имат роля. — Б.пр. . Всеки, който влезе в тази къща, е мъртъв. И освен ако не искаш и ти да бъдеш разкъсана на две и да гледаш собствените си черва по пода, по-добре стой надалеч.

Не искам да бъда твърде груб с тях, но това е на път да се превърне в бедствие. Един от хората, които замесих, вече е мъртъв, а сега всички тези ентусиасти искат да се включат. Дори не знам как успях да предизвикам такъв тайфун от лайна. Толкова бързо оплесках нещата.

— Аз се връщам — казва Уил. — Трябва да направя нещо.

— Идвам с теб — добавя Кармел и ми хвърля поглед, сякаш ме предизвиква да я спра.

Явно забравя, че преди по-малко от двадесет и четири часа стоях лице в лице с мъртво същество, прорязано от черни вени. Няма да получи точно от мен червени точки за демонстрация на смелост.

— Никой от вас няма да ходи никъде — казвам аз, но после изненадвам сам себе си, като добавям: — Не и без да сте подготвени.

Поглеждам Томас, чиято уста виси леко зяпнала.

— Дядото на Томас е някакъв спиритуалист. Морфран Старлинг. Той знае за Анна. Трябва първо да говорим с него, ако ще правим каквото и да било.

Сръчквам Томас по рамото и той се опитва да върне нормалното изражение на лицето си.

— А как се убива такова нещо? — пита Чейс. — С кол в сърцето?

Ще ми се пак да отбележа, че Анна не е вампир, но ще изчакам да предложи сребърни куршуми и тогава просто ще го блъсна надолу по пейките.

— Не ставай глупав — сопва се Томас. — Тя вече е мъртва. Не можеш да я убиеш. Трябва да я прокудиш от тоя свят, или нещо такова. Дядо ми е правил такива работи веднъж или два пъти. Има някакво заклинание, свещи и билки и така нататък.

С Томас се споглеждаме. Това хлапе наистина може да бъде понякога полезно понякога.

— Мога да ви заведа при него. Още тази вечер, ако искате.

Уил зяпа Томас, после мен и после пак Томас. Чейс изглежда сякаш му се иска да не се очаква от него да се държи като такова голямо и силно биче през цялото време, ама какво да направя, като сам така си е постлал. Кармел просто се взира в мен.

— Добре — казва Уил най-накрая. — Да се срещнем след училище.

— Аз не мога — казвам бързо. — Имам работа с майка ми. Но ще се отбия след това.

Всички слизат надолу по пейките непохватно — което е единственият начин да се слиза по пейки. Томас се усмихва, като тръгват.

— Доста добре ни се получи, а? — хили се той. — Кой казва, че не съм телепат?