Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

А после ще се върна в къщата. Защото вече видях Анна. И трябва да я спра.

Вадя късмет с майка ми. Не си е вкъщи, като се прибирам, има бележка на кухненския плот, с която ми съобщава, че обядът ми е в пликче в хладилника. Не се е подписала със сърчице или нещо подобно, което значи, че ми е ядосана, че ме е чакала цяла нощ, а аз не съм се обадил. После ще измисля какво да й разкажа — нещо, в което да не се споменава, че съм бил окървавен и в безсъзнание.

Нямам такъв късмет с Томас, който ме докарва до къщи и се качва по стълбите на верандата. Когато слизам долу след душа, а главата ми все още пулсира, все едно сърцето ми се е преместило в слепоочията, го намирам седнал на кухненската маса. С Тибалт се взират един в друг.

— Това не е обикновена котка — казва Томас през зъби.

Гледа, без да мига, в зелените очи на Тибалт — зелени очи, които присвяткат към мен, сякаш казват „Това момче е голям досадник“. Опашката му потръпва в края като връх на въдица.

— Разбира се, че не е.

Търся аспирин в шкафчето, който да подъвча — придобих този навик, след като четох „Сиянието“ на Стивън Кинг.

— Той е котка на вещица.

Томас спира да се взира в него и ме зяпва. Знае, когато някой го взима на подбив. Усмихвам му се и му подхвърлям кенче с безалкохолно. Той го отваря прекалено близо до Тибалт и котаракът отскача, като съска и ръмжи раздразнено, докато минава покрай мен. Пресягам се и го почесвам по гърба, а той ме удря с опашка, за да ми каже, че иска този мърляв образ вън от къщата му.

— Какво ще правиш с Майк? — Очите на Томас са големи и кръгли над ръба на кенчето кока-кола.

— Първо: кризисен контрол — казвам.

Реално няма какво друго да направя. Щях да имам повече възможности, ако не бях прекарал цяла нощ в безсъзнание, но станалото — станало. Трябва да намеря Кармел. Трябва да говоря с Уил. Трябва да им затворя устите.

— Може би е най-добре да ни закараш до училище.

Той повдига вежди, сякаш е изненадан, че съм спрял с опитите да се отърва от него.

— Какво очакваше? — питам. — Вече си в играта. Нали искаше да се включиш в какъвто там екшън си представяше, че се случва? Ами, честито. Сега няма време за заден ход.

Томас преглъща. Чест му прави, че не казва нищо.

Като влизаме в училище, коридорите са празни. За миг си мисля, че сме разкрити, че сме прецакани, че в момента зад всяка врата се провежда някаква импровизирана панихида за Майк.

После осъзнавам, че съм пълен тъпак. Коридорите са празни, защото в момента тече трети час.

Всеки от двама ни спира пред шкафчето си и избягваме погледите на случайно преминаващи учители. Няма да влизам в час. Просто ще изчакаме обедната почивка и ще се мотаем около шкафчето на Кармел с надеждата, че е дошла на училище, а не лежи бледа и болна в леглото у тях. Но и така да е, Томас казва, че знае къде живее тя. Може да се отбием по-късно. Ако ни е останал някакъв късмет, още няма да е говорила е родителите си.

Когато бие звънецът, толкова ме стряска, че почти изхвърчам от кожата си. Това никак не помага на главоболието ми. Но мигам на парцали и се взирам в тълпата, безкраен поток от сходно облечени тела, които крачат през коридорите. Отдъхвам си, когато виждам Кармел. Изглежда леко бледа, като че ли е плакала или повръщала, но все пак е облечена добре и носи учебници. Можеше да е много по-зле.

Една от двете брюнетки от снощи — не знам коя, но ще я наричам Натали — се залепя, подскачайки, за нея и започва да бърбори нещо. Реакцията на Кармел заслужава Оскар: повдига брадичка и я гледа с внимание, извърта очи и се смее — всичко изглежда толкова леко и искрено. После казва нещо, за да отклони вниманието, и Натали се обръща и продължава да подскача в друга посока. Маската на Кармел се стопява отново.

Вече е на по-малко от пет метра от шкафчето си, когато най-после вдига поглед достатъчно, за да забележи, че стоя пред нея. Очите й се разширяват. Изрича името ми на висок глас, преди да се огледа и да се приближи, сякаш не иска да я чуят.

— Ти си… жив?

Начинът, по който фразата я задавя, подсказва колко странно се чувства да го каже. Очите й ме оглеждат от горе до долу, сякаш очаква от мен да тече кръв или да стърчи някоя кост.

— Как?

Кимам към Томас, който се спотайва вдясно от мен.

— Томас ме извади.

Кармел го удостоява с бърз поглед и усмивка. Не казва нищо повече. Не ме прегръща, както май очаквах да стане. Но фактът, че не го прави, ме кара да я харесвам повече по някаква причина.

— Къде е Уил? И Чейс? — питам аз.