Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Хей. Хей, пич, събуди се!

Познавам този глас. Не го харесвам. Повдигам клепачи и ето го и лицето му, надвесено над мен.

— Доста ни поизплаши. Май не трябваше да те оставяме да спиш толкова дълго. Сигурно трябваше да те закараме в болница, но не можахме да измислим какво да обясним.

— Добре съм, Томас.

Вдигам ръка и разтривам очи, събирам цялата си воля и се изправям в седнало положение, като знам, че светът около мен ще се разлюлее толкова силно, че сигурно ще повърна. Някак си успявам да преметна крака и да ги спусна на пода.

— Какво стана?

— Ти ми кажи.

Той пали цигара. Ще ми се да я загаси. С рошавата си коса и очилата изглежда като дванайсетгодишен, който е задигнал пакет цигари от чантата на майка си.

— Защо беше в къщата на Корлов?

— А ти защо пак ме следиш? — връщам въпроса, но приемам чашата вода, която ми подава.

— Правя, както ти казах — отговаря той. — Само че не си представях, че ще имаш нужда от толкова много помощ. Кой нормален човек влиза в шибаната й къща!

Сините му очи ме гледат втренчено, сякаш съм някой новоизлюпен идиот.

— Ами не е като да съм се разхождал вътре и да съм паднал.

— И аз така си помислих. Но не мога да повярвам, че са направили такова нещо, да те хвърлят в къщата и да те оставят да умреш.

Оглеждам се наоколо. Нямам представя колко е часът, но слънцето вече е изгряло и се намирам в нещо като антикварен магазин. Пълно е с твърде много предмети, но пък изглеждат приятни, не обичайните купчини боклуци, които виждаш в някои по-долнопробни места. И все пак, мирише на стари хора.

Седя на прашен стар диван в дъното на помещението, до възглавница, напоена със засъхналата ми кръв. Или поне се надявам, че е моята засъхнала кръв. Надявам се да не съм спал върху нечия чужда кръв, заразена с хепатит например.

Поглеждам Томас. Той изглежда бесен. Мрази армията на троянците; сто процента са го тормозили още от детската градина. Такова хилаво и непохватно хлапе като него, което твърди, че има свръхестествени способности и се мотае в прашни магазини за редки вещи — най-вероятно е бил любима мишена за техните шеги. Сигурно са му накисвали главата в тоалетната неведнъж. Но те са безобидни шегаджии, които се забавляват, като тормозят по-слабите. Не мисля, че наистина се опитаха да ме убият. Просто не приемаха Анна на сериозно. Не вярваха на историите. А сега един от тях е мъртъв.

— Ужас — казвам на глас.

Кой знае какво ще стане с Анна сега. Майк Андовър не е като онези скитници и бегълци. Той беше спортната звезда на училището, едно от популярните момчета, а и Чейс видя всичко. Само мога да се надявам, че е бил твърде изплашен, за да каже на ченгетата.

Не че ченгетата могат да спрат Анна, така или иначе. Ако влязат в къщата, просто ще има още трупове. А може и тя въобще да не се покаже пред тях. И освен това, Анна е моя. Образът й изниква в съзнанието ми за секунда, бледа и надвиснала над мен, капеща кръв. Но контузеният ми мозък не може да издържи на тази картина.

Поглеждам пак към Томас, който все още пуши нервно.

— Благодаря ти, че ме извади — казвам аз и той кима.

— Не че не исках — казва той. — Тоест, исках, но като видях Майк да лежи там на купчина, не ми беше много лесно.

Дърпа от цигарата.

— Ужас. Не мога да повярвам, че е мъртъв. Не мога да повярвам, че тя го уби.

— Защо не можеш? Знаеше, че тя съществува.

— Да, знам, но не я бях виждал. Никой не е виждал Анна. Защото ако видиш Анна…

— Не доживяваш да разказваш — довършвам мрачно репликата му.

Поглеждам напред, когато чувам звук от стъпки по крехките дъски на пода. Някакъв възрастен мъж е влязъл — възрастен мъж с гъста сива брада, която завършва с малка плитка. Облечен е с доста износена тениска на „Грейтфул дед“ 6 6 Американска рок група от 60-те. В буквален превод „Благодарните мъртви“. — Б.пр. и кожено елече. Има странни татуировки по ръцете — нищо, което да ми изглежда познато.

— Имаш голям късмет, хлапе. Трябва да призная, че очаквах повече от един професионален убиец на духове.

Хващам торбичката с лед, която той подхвърля към мен, и я слагам на главата си. Той се усмихва с набръчкано лице и ме гледа втренчено през очила с тънки обли рамки.

— Ти си този, който е дал следата на Маргаритката — веднага ми става ясно. — Мислех, че е бил нашият човек Томас.

В отговор получавам само усмивка. Но това ми е достатъчно.

Томас прочиства гърло.

— Това е дядо ми, Морфран Старлинг Сабин.