Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— Не бива да си тръгваме, без да сме погледнали вътре — казва Майк.

Двамата с Чейс ме завъртат и ме повеждат по алеята, застанали от двете ми страни като надзиратели, ескортиращи затворник.

— Хубаво — не споря, а може би трябва.

Защото истината е, че бих искал да огледам по-отблизо. Просто не ми се щеше те да са тук, като го правя. Помахвам към Кармел, за да й покажа, че всичко е наред, и се отърсвам, за да ме пуснат.

Когато кракът ми стъпва на първата от плесенясалите дъски на верандата, почти усещам как къщата се свива, като че ли си поема въздух, след като не е била докосвана толкова дълго време. Изкачвам последните две стъпала и се изправям, сам, пред тъмната сива врата. Ще ми се да имах фенерче или свещ. Не мога да кажа какъв цвят е била къщата. Отдалече изглеждаше като да е била сива някога, сиви люспи, ронещи се по земята, но сега като я гледам отблизо, ми се струва гнила и като покрита с катран. Което е невъзможно. Никой не боядисва къщата си черна.

Високите прозорци от двете страни на вратата са покрити с мръсотия и прах. Отивам до левия и описвам с дланта си бърз кръг по стъклото. Вътре къщата е почти празна, с изключение на няколко мебели, разхвърляни тук-там. Има диван в средата на нещо, което някога сигурно е било всекидневна, покрит с бял чаршаф. Останките от полилей висят от тавана.

Въпреки тъмнината, виждам ясно стаите. Осветени са от сиви и сини сияния, които сякаш идват от нищото. Има нещо странно в светлината, което мозъкът ми отказва да възприеме първоначално, но после осъзнавам, че нищо не хвърля сянка.

Шепот ме кара да си спомня, че Майк и Чейс са тук. Тръгвам да се обръщам към тях, за да им кажа, че тук няма нищо, което не сме виждали преди, и хайде, ако обичат, да се връщаме на партито, но в отражението на прозореца виждам, че Майк държи парче от счупена дъска и се цели в черепа ми с ръце, вдигнати над главата си… и ми идва наум, че ще мине известно време, преди да мога да кажа каквото и да било.

Събуждам се сред миризма на прах и с усещането, че голямата част от главата ми лежи на парчета някъде зад мен. После премигвам. Всеки мой дъх вдига малки сиви облачета над старите и неравни дъски на пода. Завъртам се по гръб и установявам, че главата ми е цяла, но мозъкът ме боли толкова много, че отново се налага да затворя очи. Не знам къде съм. Не помня какво съм правил, преди да се озова тук. Единственото, което ме занимава, е, че мозъкът ми сякаш се е откачил и сега се плиска напред-назад в черепа. Една картинка се появява в главата ми: някакъв изрод неандерталец замахва с дъска. Парченцата от пъзела започват да се подреждат на местата си. Премигвам пак в странната сива светлина.

Странната сива светлина. Очите ми се разширяват. Аз съм вътре в къщата.

Съзнанието ми се отръсква, както куче отръсква козината си от вода, и един милион въпроси излитат като капчици. Колко време съм бил в безсъзнание? В коя стая съм? Как да се измъкна? И, разбира се, най-важното: дали тези копеленца са ме зарязали тук?

Последният ми въпрос получава отговор, когато чувам гласа на Майк.

— Видя ли, казах ти, че не съм го убил.

Той почуква с пръст по стъклото и аз се извивам към прозореца, за да видя идиотското му ухилено лице. Казва нещо тъпо от сорта, че съм мъртъв и че това се случва с тези, които посягат на това, което е негова собственост. Тогава чувам Кармел, която крещи, че ще повика ченгетата, и пита с глас, изпълнен с паника, дали поне съм се събудил вече.

— Кармел! — извиквам, като се мъча да се подпра на коляно. — Добре съм.

— Кас — извиква тя обратно. — Тези кретени… не знаех, че така ще направят, кълна се.

Вярвам й. Разтривам тила си. По пръстите ми има малко кръв. Всъщност доста кръв, но не съм разтревожен, защото раните по главата кървят като вода от чешмата, дори когато нараняването е не по-лошо от порязване на хартия. Слагам ръка на пода, за да се надигна, и кръвта се смесва с прахта в зловеща червеникава паста.

Твърде рано е да се опитвам да стана. Главата ми плува. Налага се пак да легна на пода. Стаята започва да се движи от само себе си.

— Ужас, виж го! Пак припадна. Май трябва да го извадим оттам, пич. Може да има сътресение или… знам ли.

— Ударих го с дъска; много ясно, че ще има сътресение. Голям идиот си.

Кой го казва, ще ми се да отбележа. Всичко това е някак нереално, някак без да прави връзка. Почти като в сън.

— Аз викам просто да го оставим тук. Ще намери как да се върне обратно.

— Пич, не можем да го оставим. Виж му главата; адски много кръв тече.