Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

— Мисля, че искаш твърде много от него — казвам меко.

Но Майк не ми обръща внимание и пита Кармел защо й е да се занимава с изрод като мен. Чувствам се много поласкан. Кармел започва да изглежда изнервена, сякаш се страхува, че Майк ще откачи и ще ме удари или ще ме метне през парапета в плитката вода долу. Поглеждам над ръба. В тъмното не мога да видя колко е дълбоко, но не мисля, че е достатъчно да омекоти падането, а и сигурно ще си счупя врата на някоя скала. Опитвам се да остана спокоен и концентриран, с ръце в джобовете. И все пак се надявам, че безразличното ми изражение му къса нервите, защото коментарите му за майка ми и това, че ме сравни с някакво слаботелесно вълшебниче, ме ядосаха. Ако ме хвърли през парапета, сигурно ще остана да витая по мокрите скали, мъртъв и чакащ отмъщение, без покой, докато не изям сърцето му.

— Споко, Майк — казва Уил. — Щом иска страшна история, да му дадем нещо добро. Да му дадем това, заради което долните класове не могат да спят.

— Какво е то? — питам аз.

Космите на врата ми настръхват.

— Анна Корлов. Анна в рокля от кръв.

Името й се плъзга в мрака като танцьорка. Когато го чувам от чужда уста, извън главата ми, ме побиват тръпки.

— Анна в рокля от кръв? Като Пепеляшка в жълта рокля?

Шегувам се, защото знам, че ще ги раздразни. Ще положат особено усилие да я направят ужасяваща, страховита, а аз точно това искам. Но Уил ме поглежда изненадан, сякаш се чуди откъде знам детската приказка.

— Анна Корлов умряла, когато била на шестнайсет — казва той след малко. — Гърлото й било прерязано от ухо до ухо. Била тръгнала за абитуриентския си бал, когато се случило. Открили тялото й на следващия ден, вече било покрито с мухи, а бялата й рокля била пропита с кръв.

— Казват, че гаджето й я е убило, нали? — Чейс приглася с отработена реплика.

— Може и така да е — свива рамене Уил. — Защото напуснал града няколко месеца по-късно. Но всички го видели на бала тази нощ. Питал за Анна и решил, че му е вързала тенекия. Но няма значение как е умряла. Или кой я е убил. Важното е, че тя не е съвсем мъртва. Година след като я намерили, тя пак се появила в старата си къща. Къщата била продадена, когато майката на Анна умряла от инфаркт няколко месеца по-рано. Един рибар и семейството му я купили и се нанесли. Анна избила всички. Откъснала им крайниците един по един. Оставила главите и ръцете им на купчини пред стълбището, а телата им окачила в мазето.

Оглеждам бледите лица в малката тълпа, която се е събрала наоколо. Някои от тях очевидно изглеждат неспокойни, включително Кармел. Повечето изглеждат любопитни, чакат реакцията ми.

Дишането ми е ускорено, но се насилвам да прозвуча скептично, когато питам:

— Откъде знаеш, че не е бил някой скитник? Някой психопат, който е разбил вратата на къщата, докато рибаря го нямало?

— От начина, по който полицията покрива цялото нещо. Няма арести. Почти няма разследване. Просто запечатали къщата и се направили, че нищо не се е случило. Било по-лесно, отколкото си мислили. Всъщност хората проявяват голямо желание да забравят такива неща.

Кимам. Това е вярно.

— Но има и още нещо. Имало нещо, написано с кръв по всички стени: Anna taloni — „Къщата на Анна“.

Майк се ухилва.

— Плюс това, няма как някой нормален човек да разкъса тяло по този начин. Рибарят бил сто и двадесет кила човек. Тя му откъснала ръцете и главата. Трябва да имаш мускулите на Скалата, да си друсан с метамфетамини и да са ти били адреналин в сърцето, за да можеш да откъснеш главата на такъв човек.

Изсумтявам и армията на троянците се разсмива.

— Той не ни вярва — мърмори Чейс.

— Просто го е страх — казва Майк.

— Млъкни — казва остро Кармел и ме хваща под ръка. — Не им обръщай внимание. Вдигнали са ти мерника още от момента, в който видяха, че можем да станем приятели. Безумно е. Това са детински глупости, като да викаш „Кървавата Мери“ пред огледалото на пижамено парти.

Ще ми се да й кажа, че това е съвсем различен случай, но не го правя. Вместо това стискам успокояващо ръката й и се обръщам отново към тях.

— И къде е къщата?

Тогава, разбира се, те се споглеждат, сякаш само това са чакали.

Тръгваме от водопадите и караме обратно в посока Тъндър Бей, като се спускаме с твърде висока скорост под кехлибарената светлина на улични лампи и покрай размазаните цветове на светофари. Чейс и Майк се смеят шумно, свалили са прозорците и говорят за Анна, като раздуват легендата й. Кръвта пищи в ушите ми толкова силно, че забравям да се оглеждам за пътни табели, забравям да следя пътя натам.