Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Като влизам, оставям чантата си на кухненската маса. Майка ми е там и реже на ситно някакви билки, което може да означава вечеря, освен ако не е някое от различните й магически заклинания. Виждам листа от ягода и канела. Значи или е любовно заклинание, или е плодов пай. Стомахът ми се обръща и ме подсеща, че е празен, така че отивам до хладилника и си правя сандвич.

— Ей, вечерята ще е готова след час.

— Знам, но съм гладен сега. Раста.

Вадя майонеза, пушено сирене и болонски колбас. Като се пресягам за хляба, прехвърлям наум всичко, което трябва да свърша за тази вечер. Камата е почистена, но това не е толкова важно. Не очаквам да видя мъртъвци, независимо какви слухове се носят из училище. Никога не съм чувал за призрак, който напада група от повече от десет човека. Такива работи стават само в долнопробните филми на ужасите.

Тази вечер важното е да се впиша. Искам да чуя историята за Анна, искам да се запозная с хората, които могат да ме заведат при нея. Маргаритката ми каза името, фамилията и възрастта й, но не можа да ми каже къде се подвизава. Само знаеше, че е в къщата на семейството си. Мога, разбира се, да отида в местната библиотека и да потърся адреса на Корлови. Нещо толкова сериозно като убийството на Анна сигурно е влязло във вестниците. Ама какво му е забавното на това? Това е любимата ми част от лова. Да опозная призраците. Да чуя легендите им. Искам да са възможно най-страховити в главата ми и, когато най-сетне ги видя, не искам да се разочаровам.

— Как беше твоят ден, мамо?

— Нормален — казва тя, приведена над дъската за рязане. — Трябва да повикам да напръскат срещу гризачи. Бях тръгнала да оставям няколко кутии на тавана и видях опашката на плъх да изчезва зад една от дъските.

Тя потръпва и издава звуци на отвращение.

— Защо просто не пуснеш Тибалт горе? Нали затова са котките. Да хващат мишки и плъхове.

Лицето й се свива от ужас.

— Гадост. Не искам да хване глисти, като дъвче някакви мръсни плъхове. Ще се обадя да напръскат. Или ти се качи и сложи няколко капана.

— Нямаш грижи — казвам. — Обаче не тази вечер. Имам среща.

— Среща? С кого?

— Кармел Джоунс — усмихвам се и клатя глава. — По работа е. Има парти на някакви водопади и се надявам да получа добра информация.

Майка ми въздъхва и се връща към кълцането на билките.

— Добро момиче ли е?

Както винаги, тя се хваща за грешната част от новината.

— Не ми харесва как постоянно използваш тези момичета.

Засмивам се, скачам на кухненския плот и сядам до нея. Открадвам си една ягода.

— Като го кажеш така, звуча като голям мръсник.

— Дори целта ти да е благородна, пак си е използване.

— Никога не съм разбивал сърца, мамо.

Тя цъква с език.

— Също така никога не си се влюбвал, Кас.

Разговор с майка ми за любовта е дори по-лош от този за птичките и пчеличките, така че измърморвам нещо, докато предъвквам сандвича, и се изсулвам от кухнята. Не ми харесва намекът й, че ще нараня някого. Не може ли да схване колко съм внимателен? Не знае ли колко се старая да държа всички на разстояние?

Дъвча ожесточено и се мъча да не се самонавивам. Тя се държи като майка, това е. И все пак, щом за толкова години не съм водил вкъщи никакви приятели, трябва досега да е разбрала.

Но не е сега моментът да мисля за това. Това са усложнения, които не ми трябват. Ще стане някой ден, сигурен съм. Или пък не. Защото не е редно да забърквам и някой друг, а не виждам как някога ще приключа с това. Винаги ще има мъртви, а мъртвите винаги ще убиват.

Кармел ме взима малко след девет. Изглежда страхотно, с розово потниче с тънки презрамки и къса пола цвят каки. Дългата й руса коса пада свободно върху раменете. Трябва да се усмихна. Трябва да кажа нещо мило, но усещам, че се спирам. Думите на майка ми пречат на работата ми.

Кармел кара сребристо ауди на две-три години, което прегръща завоите, докато профучаваме покрай странни пътни знаци, които приличат на тениска на Чарли Браун 5 5 Чарли Браун е анимационен герой, оцветен в черно и жълто. Знаците за опасни завои в Канада са черни стрелки на жълт фон. — Б.пр. , и други, които предупреждават, че има опасност някой лос да се втурне пред колата. Здрачава се и светлината започва да оранжевее; влажността на въздуха е смазваща, а вятърът е като длан, която натиска лицето ми. Иска ми се да подам цялата си глава през прозореца като куче. Когато градът остава зад нас, ушите ми се наострят, ослушвам се за нея — за Анна — и се чудя дали усеща, че се отдалечавам.